— Никога не видял къде камбаната била и понеже океанът тече ли тече, и камбаната се е преместила с него.
Тъгата се настани по лицето му, но не прогони напълно зарите на любовта.
Джейкъб угрижено задъвка долната си устна и отново се залови за работа с новия молив.
— И мракът ще настъпи с мрака.
— Какво искаш да кажеш, Джейкъб — мракът ще настъпи с мрака?
Той погледна към заскрежения прозорец.
— Щом пак няма светлина, мракът също ще настъпи. Може би. Може би мракът също ще настъпи.
— Щом пак няма светлина довечера ли значи?
Джейкъб кимна.
— Може би довечера.
— А идването на другия мрак… това смъртта ли е, Джейкъб?
Той отново пъхна език между зъбите си. Повъртя малко молива, за да го нагласи, и отново се зае с портрета.
Чудех се дали не съм бил прекалено прям, използвайки думата смърт. Може би той говореше със заобикалки не защото умът му беше разстроен, а защото прекалено директното обсъждане на някои теми го стресираше.
— Той иска да умра — пророни Джейкъб.
Двайсет и първа глава
Графитът добави отенък на любов в женските очи.
Като човек без други таланти освен скарата и грила наблюдавах с уважение как Джейкъб извикваше спомена за нея и го претворяваше на хартия, спомен, съхранил се в паметта му благодарение на изкуството.
Дадох му достатъчно време да продължи, но след като той не отрони и дума, поех нещата в свои ръце:
— Кой иска да умреш, Джейкъб?
— Небивалото.
— Моля те, обясни.
— Небивалото веднъж дошло да види, когато Джейкъб бил изпълнен с чернотата, и Небивалото казало: „Остави го да умре.“
— Дошъл е в тази стая?
Той поклати глава.
— Много отдавна Небивалото дошло, преди океана, камбаната и носенето по вълните.
— Защо го наричаш Небивалото?
— Така се казва.
— Той трябва да си има друго име.
— Не. Той е Небивалото и хич не ни е изтрябвал.
— Никога не съм чувал някой да се казва Небивалото.
— Никога не съм чувал някой да се казва Чудакът Томас.
— Добре де, ти печелиш.
Джейкъб започна да подостря молива с джобното си ножче.
Като го наблюдавах, ми хрумна, че щеше да е много хубаво, ако можех да подостря затъпелия си ум. Веднъж проумеех ли частица от схемата на простите метафори, с които говореше, може би щях да дешифрирам посланията му.
Бях постигнал известен напредък, когато разбрах, че „И мракът ще настъпи с мрака“ означава, че тази или някой от близките вечери смъртта ще ни сполети.
Въпреки че уменията му с молива предполагаха всестранен поглед върху нещата, специалният му талант се простираше дотук. Джейкъб не беше ясновидец. Убеждението му, че смъртта е на път, се базираше на солидни доказателства, а не на свръхестествено възприятие.
Когато дървената част беше одялкана, той остави настрана ножчето и използва малко шкурка, за да подостри графита.
Потънал в мрачни размишления върху загадката Джейкъб, забелязах, че фъртуната се вихри по-бурно отвсякога; снежните парцали падаха с такава скорост, че може би човек наистина можеше да се удави, защото вместо въздух дробовете му щяха да поемат разтопен сняг.
— Джейкъб може умствено изостанал — каза той, — но не тъп.
Извърнах поглед от прозореца и открих, че Джейкъб за пръв път ме гледа.
— Това трябва да е някой друг Джейкъб — отговорих му. — Не виждам тъпи хора тук.
Той незабавно заби поглед и остави шкурката. С различен, напевен глас изтананика:
— Тъп като псе, което пасе.
— Тъпаците не могат да рисуват като Микеланджело.
— Тъп като патка, която се шматка.
— Повтаряш нещо, което си чул, нали?
— Тъп като птичка с оцвъкана пичка.
— Стига вече — прекъснах го тихо. — Става ли? Стига вече.
— Има още много.
— Не искам да го слушам. Сърцето ми се къса, като слушам такива работи.
— Защо се къса? — Той изглеждаше изненадан.
— Защото те харесвам, Джейк. За мен ти си специален.
Джейкъб утихна. Ръцете му трепереха и моливът тракаше по масата. Той свенливо сведе поглед.
— Кой ти наговори тези неща?
— Нали знаеш. Децата.
— Децата от „Свети Вартоломей“?
— Не. Децата преди океана, камбаната и понасянето по вълните.
На този свят, в който мнозина са желаещите да отворят очи за зримото и да затворят душата си за незримото, има една тъмница, част от деня, която наричаме нощ; от време на време, най-вече когато си отидат любимите ни същества, попадаме в друга тъмница, от която не излизаме за ден, за час, за миг; в която доброволно сме се оковали и плащаме с лихвите това скъпо удоволствие, е тъмницата на ума, където царуват подлостта, дребнавостта и омразата.