Какво пък, предполагам, че можех да й го кажа, но не исках да рискувам тя да дръпне долната ми устна с очакването, че от вътрешната й страна е татуирана думата „лунатик“. Ето защо отвърнах друго:
— Заради изкуството му. Портретите по стените. Помислих си, че може би изобразяват майка му. Рисунките изразяват такава любов. Чудех се какво ли е да обичаш толкова много майка си.
— Много странно изказване.
— Нали?
— Не обичаш ли майка си, бонбонче?
— Може и така да се каже. Трудна, остра, бодлива любов, в която преди всичко друго преобладава съжалението.
Тя пое ръката, с която се подпирах на плота, в шепите си и нежно я стисна.
— Аз също съм добър слушател, миличък. Искаш ли да седнеш тук и да поговорим?
Поклатих глава.
— Тя не обича мен или когото и да било, не вярва в любовта, страхува се от любовта и от задълженията, която тя носи със себе си. Майка ми се нуждае единствено от себе си, от отражението в огледалото, което послушно я следва. Това е цялата история. Наистина няма за какво да говорим.
Истината е, че майка ми е такъв лунапарк, пълен със страшни изненади, извратен дух и психологически батак, че със сестра Мириам можехме да си приказваме за нея до последното равноденствие.
Но сутринта вървеше към края си, седем бодака се разхождаха в детския кът, една жива камара кости се стаяваше в бурята, смъртта открехваше вратата и ме канеше на лудешка надпревара с шейни, и просто нямах време да се правя на жертва, и да разказвам печалната история на моето детство. Време и желание, ако трябва да съм по-точен.
— Е, винаги ще ме намериш тук — каза сестра Мириам. — Мисли за мен като за Опра с обет за бедност. Ако поискаш да си излееш душата, аз съм тук и не правя прекъсвания за реклами.
— Вие сте чест за монашеското съсловие — усмихнах й се.
— А ти — рече тя — все още си загърнат в облак от мистерии.
Когато се обърнах с гръб към сестринския плот, едно движение в другия край на коридора привлече вниманието ми. Някакъв закачулен мъж стоеше край отворената към стълбището врата и очевидно ме беше наблюдавал докато разговарях със сестра Мириам. Щом разбра, че съм го видял, той се отдръпна и бутна вратата, която се затвори с трясък.
Качулката скриваше лицето му, или поне така се опитвах да си втълпя аз. Бях склонен да приема, че наблюдателят е бил брат Леополд, подозрителният послушник с лъчезарното лице, макар да бях абсолютно уверен, че мярналата се туника беше черна, а не сива.
Бързо се отправих към вратата, излязох на стълбището и затаих дъх. Никакъв звук.
Въпреки че метохът на третия етаж беше недостъпен за всички, освен за сестрите, аз се изкачих на площадката към горното стълбище. То беше безлюдно.
Не бях под угрозата на непосредствена заплаха, но все пак сърцето ми думкаше в гърдите. Пунктирът на студения под бележеше врата ми.
Все още се опитвах да си продам краставици, но краставичарят в мен не ги купуваше. Качулката не беше прикрила лицето, колкото и да ми се искаше.
Щеше ми се, докато слизах на първия етаж, да не съм по чорапи, които така се хлъзгат по камъка. Отворих вратата, огледах и не видях никого. Слязох в сутерена, поколебах се, отворих долната врата, застанах на прага и се ослушах.
Дълъг коридор я старото абатство по дължина. По средата втори коридор пресичаше първия, но от сегашното си местоположение не виждах дали има някой там. Тук долу се намираха Кит-Кат катакомбите, гаражът, електрическите стълбове, машинните табла, складовете. Огледът на всички тези места щеше да отнеме много време.
Без значение колко дълго и обстоятелствено търсех, много се съмнявах, че ще открия спотайващ се монах. А намерех ли фантома му, вероятно щях да съжалявам, че въобще съм се захванал с търсенето.
Докато стоеше в рамката на отворената врата, една лампа дискретно огряваше лицето му. Качулката на днешните туники не са като качулките на средновековните монашески дрехи. Платът не закрива достатъчно челото, за да хвърли закрилническа сянка върху цялото лице, особено при директно осветяване.
Фигурата на стълбището нямаше лице. И по-лошо. Светлината, изливаща се върху качулката, не беше намерила какво да отрази, само ужасна черна празнота.
Двайсет и трета глава
Като непосредствена реакция на срещата ми със самата смърт отидох да хапна нещо.
Бях пропуснал закуската. Ако смъртта ме беше прибрала, преди да съм обядвал нещо вкусно, наистина щях да се изям от яд.