Фъртуната пищеше както преди, но песента й не се чуваше от ехтящите камбани. Снежни фунии, понесени от вихъра, се гонеха в камбанарията.
Докато бавно го заобикалях, брат Константин усети, че съм пристигнал. Без да ме изпуска от очи, той скачаше от камбана на камбана като таласъм с расо и качулка.
Очите му изпъкваха гротескно, не като приживе, а какво бяха изхвърчали от орбитите си, когато беше увиснал на примката и трахеята му се беше скършила на две.
Спрях с гръб към една от колоните и разтворих широко ръце, сякаш питах: „Защо, братко? Какво печелиш с това?“
Макар че ме разбираше чудесно, брат Константин не желаеше да обуздае абсолютната безполезност на гнева си. Той извърна поглед от мен и заби камбаните още по-неистово.
Пъхнах ръце в джобовете си и се прозях. Приех отегчен вид. Когато брат Константин отново ме погледна, аз се прозях демонстративно, като актьор, който се обръща към задните редове, сякаш по този начин изразявах разочарованието си от него.
Ето го доказателството, че дори в най-отчаяните мигове, когато острият мраз ръфа костите и нервите се съсипват от страх какво ли ще им донесе следващият тур на часовника, животът не е лишен от известна комичност. Трябваше да се правя на мим заради шумотевицата.
Оглушителният грохот се оказа последният проблясък на гнева му. Концентричните вълни на силата престанаха да се излъчват от него и камбаните веднага забавиха ритъма си, описвайки все по-малки дъги.
Въпреки че дебелите ми чорапи бяха предназначени за зимни спортове, леденият студ от каменния под проникваше през тях. Зъбите ми затракаха, докато се мъчех да изобразя досада.
Скоро езиците загалиха бронза, произвеждайки нежни, чести и медни звуци, идеална музика за меланхоличните души.
Гласът на вятъра не се завърна с вой и рев, защото в горките ми травмирани уши още отекваше споменът за неотдавнашната какофония.
Като един от онези майстори на бойния тупаник в „Тигър и дракон“, които изящно можеха да скачат на покривите и да се приземяват, изпълнявайки въздушен балет, брат Константин се плъзна по камбаните и се приземи близо до мен.
Вече не беше с изцъклени очи. Лицето му имаше вида отпреди гибелната примка, макар че приживе навярно никога не е изглеждало толкова опечалено.
Тъкмо щях да го заговоря, когато забелязах движение в другия край на площадката, нечие мрачно присъствие, зърнато измежду извивките на смълчания бронз, очертано от приглушената светлина на този затиснат от снега ден.
Брат Константин проследи погледа ми и, изглежда, разпозна новопристигналия от малкото, което се виждаше. Въпреки че вече нищо на този свят не можеше да го нарани, мъртвият монах се сви сякаш от ужас.
Бях се отдалечил от стълбището и щом заобиколих камбаните, фигурата се озова между мен и единственият изход от кулата.
Докато излизах от състоянието си на временна глухота и докато фученето на вятъра се надигаше като хор от гневни гласове, фигурата изплува иззад прикритието на камбаните. Това беше монахът с черното расо, когото бях видял на отворената врата към стълбището, когато се сбогувах със сестра Мириам преди малко повече от двайсет минути.
Сега бях по-близо до него, но все още виждах само чернота под качулката му. Вятърът издуваше туниката му, но не разкриваше крака, а изпод ръкавите не се подаваха ръце.
Тъй като сега имах повече време да го огледам, забелязах, че одеждата му е по-дълга от тази, която братята носеха, и че се влачи по пода. Не беше ушита от груб плат като другите монашески туники и блестеше като коприна.
Той носеше огърлица от човешки зъби, нанизани като перли, в средата с висулка от три избледнели кости от пръсти.
Понесе се към мен. Въпреки че не възнамерявах да отстъпвам от позицията си, заотстъпвах назад, без повече желание да вляза в контакт с непознатия от мъртвия ми другар, брат Константин.
Двайсет и пета глава
Ако стъпалата ми не бяха пронизвани от иглите на студа, ако по вцепенените ми пръсти не беше плъзнал палещ огън, може би щях да си помисля, че никога не съм се събуждал и не съм видял как червените и сините светлини на полицейските коли мигат в заскрежените прозорци на спалнята ми, че още спя и сънувам.
Крушовидните бронзови изпъкналости, на които пламналото въображение на Фройд щеше да придаде най-мръснишко символично значение, и оформените като мъжки гениталии арковидни сводове на кулата, която беше натоварена със смисъл не само заради името си, но и заради сенчестите си извивки, бяха идеалният декор за сън, обкръжен от девствената белота на фригидно студената нощ.
Минималистичната фигура на Смъртта, забулена и закачулена, не беше нито изгнил скелет, нито плът, проядена от червеи, както в популярните комикси и в евтините кълцащо-кървави кинопродукции. Тя беше чиста и свежа като полъха на леденостудените полярни ветрове и реална като жената с косата в „Седмият печат“ на Бергман. В същото време този косач имаше страшното излъчване на призрак от кошмар, аморфен и непознаваем, ясно видим само с крайчеца на окото.