Ръката му беше толкова неестествено дълга, че не можех да го ударя или да замахна към съвършената чернота, изпълваща качулката му. Можех само да се вкопча в пръстите му в опит да ги разделя.
Въпреки че ръката му изглеждаше като плът и беше податлива като плът, не успях да изцедя кръвчица от нея. Ноктите ми стържеха по бледата кожа, изтръгвайки звук от драскане по черна дъска.
Той ме блъсна в една от колоните и главата ми се удари в камъка. За момент виелицата сякаш проникна в черепа ми и водовъртежът от белота зад очите ми едва не ме изпрати скоропостижно там, където е вечна зима.
Ритах ли ритах, но краката ми се приземяваха в меките дипли на черната туника, а тялото, ако такова въобще съществуваше под копринените гънки, не беше по-солидно от плаващите пясъци или от разтопената смола, в която юрските бегемоти са намирали края си.
Преборих се за глътка въздух. Той ме държеше, без да ме души, може би за да е сигурен, че когато ме открият и издърпат обратно в камбанарията, единствените белези под брадичката ми ще са от смъртоносното затягане на въжето.
Той ме дръпна от колоната и сграбчи примката, която полетя към мен като пръстен от тъмен пушек. Извърнах глава. Въжето ме удари през лицето и отново се озова в ръката му.
В мига, в който успееше да нахлузи примката около шията ми и я затегнеше здраво, щеше да ме запокити през кулата и да извести смъртта ми с камбанен звън.
Спрях да удрям по ръката му и сграбчих примката, докато той се опитваше да ми направи втора проба на тази груба вратовръзка. Мъчех се да отблъсна въжето, когато се взрях в празната му качулка и се чух как изграчих:
— Познавам ли те?
Въпросът ми, плод на интуицията, даде мигновен резултат, сякаш бях изрекъл магическа формула. В чернотата, където би трябвало да се намира лицето, започна да се оформя нещо.
Той отстъпи в борбата за примката. Окуражен, продължих по-уверено:
— Познавам те.
Като разтопена черна пластмаса, изливаща се по матрица, под качулката започнаха да се различават контурите на лице. Липсваха му значителни опознавателни белези, за да пламне искрата на спомена; то светеше мрачно, сякаш наблюдавах нечие лице, отразявано от черните води на езеро, огряно от лунната светлина, което непрекъснато потръпва и търсеният облик се размива.
— Майко божия, познавам те! — извиках аз, въпреки че интуицията ми все още е ми беше дала име.
Третото ми настояване придаде реални измерения на лъщящото черно лице пред очите ми, сякаш думите ми едва ли не бяха предизвикали у него вина и неустоим подтик да ми изповяда самоличността си.
Косачът извърна глава, блъсна ме и захвърли бесилото, което се приземи отгоре ми, докато се търкалях на площадката.
Той скочи на парапета — черен вихър от коприна — поколеба се и се хвърли във фъртуната. Изправих се с мъка от пода точно когато той скачаше и се наведох над парапета. Туниката му се беше разперила като криле, когато литналият мъж се приземи на черковния покрив с грацията на балетист и веднага се хвърли към по-ниския покрив на абатството.
Макар да мислех, че е бил не дух, а нещо друго, че е бил по-малко свръхестествен отколкото неестествен, мъжът се дематериализира напълно, но по начин, какъвто виждах за пръв път.
Летейки, той се разпадна на парченца като глинен диск, пръснат от пушката на стрелец. Милиони снежинки, милиони късчета от жътваря се преплетоха и застъпиха, образувайки черно-бял симетричен модел; калейдоскопичен образ във въздуха, който вятърът пощади за един кратък миг, преди да го разпилее.
Двайсет и шеста глава
Седнах на едно от канапетата в приемната на първия етаж, за да си обуя ботушите, които бяха изсъхнали.
Краката ми все още бяха вцепенени от студа. Искаше ми се да се отпусна в някое кресло, да изпъна краката си на табуретката, да се наметна с топло вълнено одеяло, да потъна в интересен роман и да похапвам бисквитки, докато кръстницата ми, която е фея, ми носи горещо какао.
Ако си имах фея кръстница, тя щеше да прилича на Анджела Лансбъри, актрисата от „Убийство по сценарий“. Ще ме обича безусловно, ще ми дава всичко каквото ми сърце желае, ще ме завива в кревата всяка нощ и преди лягане ще ме целува по челото, защото ще е минала курс към „Дисниленд“ и ще е положила Феикратова клетва в присъствието на криогенизирания Уолт Дисни.
Изправих се и размърдах вцепенените си пръсти в ботушите.