Чудовище от кости или не, отново се налагаше да изляза във виелицата, не веднага, но скоро.
Каквито и сили да се вихреха в „Свети Вартоломей“, никога не бях се натъквал на нещо подобно, никога не бях виждал такива привидения и не бях до немай-къде уверен, че ще разгадая намеренията им навреме, за да предотвратя катастрофата. Ако можех да видя лицето на заплахата, преди тя да се е изпратила срещу нас, тогава, за да защитя децата, се нуждаех от смело сърце и силни ръце, а аз знаех къде да ги намеря.
Със стъпки, заглушени от бялата й одежда, грациозна и величава, сестра Анджела пристигаше како аватар на някаква снежна богиня, слязла от небесния си палат, за да провери как действа заклинанието й за обилен снеговалеж, хвърлено над Сиера.
— Сестра Клеър Мари ми предаде, че трябвало да говориш с мен, Оди.
Брат Константин ме беше придружил на връщане от камбанарията и сега се присъедини към нас. Естествено, игуменката не го виждаше.
— Джордж Вашингтон е бил прочут с лошото си изкуствено чене — подех, — но не знам как са били със зъбите Фланъри О’Конър и Харпър Ли.
— Нито пък аз. И за да изпреваря въпроса ти, общото не е прическите им.
— Брат Константин не се е самоубил — прошепнах аз. — Бил е убит.
Тя отвори широко очи.
— Никога не съм чувала такава прекрасна новина, последвана от също толкова ужасна новина в едно изречение.
— Останал е тук, не защото се бои от присъдата си в следващия свят, а защото отчаяно се страхува за своите братя.
— Той с нас ли е сега? — Погледът й обходи помещението.
— Точно до мен — посочих местоположението му.
— Скъпи братко Константин! — Гласът й секна от вълнение. — Непрекъснато се молихме за теб и не е минал ден, в който да не си ни липсвал.
В очите на духа проблеснаха сълзи.
— Той не искаше да си замине от този свят, докато неговите братя вярваха, че се е самоубил — обясних аз.
— Разбира се. Тревожел се е, че начинът на смъртта му може да предизвика съмнения относно тяхната собствена отдаденост към живота на вярата.
— Да. Но освен това си мисля, че се е тревожел, защото сред тях се е появил убиец.
Сестра Анджела разбира бързо и умът й сече, но десетилетията нежна служба в мирната обстановка на един или друг манастир не са изострили уменията й за оцеляване на улицата.
— Но навярно имаш предвид, че някакъв ненормалник, с каквито новините са пълни, се е промъкнал тук една нощ и брат Константин е имал нещастието да се изпречи на пътя му.
— Ако случаят е такъв, тогава ненормалникът се е върнал за брат Тимотей и преди броени минути се опита да ме убие в камбанарията.
— Оди, добре ли си? — Тя разтревожено докосна ръката ми.
— Още не съм мъртъв, но тепърва ще видим след десерта на вечеря.
— Десертът?
— Прощавайте. Ама и аз съм един.
— Кой се опита да те убие?
— Не видях лицето му. Той… носеше маска. Убеден съм, че не беше някой ненормалник, а човек, когото познавам.
— Брат Константин не може ли да каже кой е? — Тя погледна към мястото, където знаеше, че се намира мъртвият монах.
— Струва ми се, че и той не е видял лицето на убиеца. Както и да е, ще се изненадате, ако научите колко малко ми помагат духовете на мъртвите. Искат от мен справедливост, искат я отчаяно, обаче ми се струва, че трябва да съблюдават някаква забрана за въздействия върху света, от който вече не са част.
— И нямаш теория?
— Никаква. Чувал съм, че брат Константин понякога страдал от безсъние и когато не можел да заспи, от време на време се изкачвал в камбанарията, за да изучава звездите.
— Да. Навремето абат Бернар ми каза същото.
— Подозирам, че когато някоя нощ случайно е зърнал от кулата нещо, което не е било предназначено за очите му, нещо, на което никой не е бивало да става свидетел.
— Все едно абатството е някакво доста гнусно място. — Игуменката се намръщи.
— Не твърдя нищо подобно. За седемте месеца, откакто живея тук, научих колко скромни и благочестиви са монасите. Не мисля, че брат Константин е видял нещо омерзително. Видял е нещо… необичайно.
— И неотдавна брат Тимотей също е забелязал нещо необичайно, на което никой не е бивало да става свидетел?
— Боя се, че да.
Тя бързо обмисли тази информация и извлече най-логичното заключение:
— Значи и ти самият си видял нещо необичайно?
— Да.
— Което е… какво?
— Предпочитам да не отговарям, докато не проумея какво видях.
— Каквото и да си видял — заради него сме залостили вратите и всичките прозорци.
— Да, мадам. И поради тази причина ще вземем допълнителни мерки за сигурността на децата.
— Каквото трябва да се направи, ще го направим. Какво имаш предвид?