Ако господин Романович нямаше излъчването на измамен хамелеон, слял се с кората на дървото, за да прилапа някоя невинна пеперуда, кацнала близо до него, навярно щях да се усъмня за злодейския му потенциал.
— Сър, като хузи би трябвало да имате голям опит в шофирането в заснежена пътна обстановка.
— Да. И в Индиана, и в родната ми Русия съм се наситил на сняг.
— В гаража държим два джипа, снабдени със снегорини. Трябва да се качим до абатството и да докараме някои от братята.
— Да не би да ме молите да карам единия от тях, господин Томас?
— Да, сър. Ще съм ви много задължен. Ще ми спестите втори курс.
— Како целят братята с идването си тук?
— Целят — отговорих аз — да са в помощ на сестрите, в случай че виелицата създаде проблеми с тока.
Той довърши украсата на кейка, оформяйки последната съвършена миниатюрна роза.
— Училището няма ли резервен генератор?
— Да, сър, разбира се, че има. Но той не произвежда същото количество ток. Ще трябва да се откажем от осветлението. Някои помещения вместо с парно ще трябва да се отопляват от камините. Освен това сестра Анджела иска да е готова, в случай че и с резервния генератор се получи засечка.
— Случвало ли се е централното захранване и резервният генератор да сдадат багажа в един и същи ден?
— Не ми е известно, сър. Мисля, че не. Но от опит знам, че сестрите са обсебени от планирането на подробности.
— О, не се и съмнявам, господин Томас, че ако сестрите бяха проектирали и управлявали атомната електроцентрала в Чернобил, нямаше да допуснат радиационна катастрофа.
Интересен обрат.
— От Чернобил ли произхождате, сър?
— Да имам трето око или резервен нос?
— Не и доколкото виждам, сър, но позволете да отбележа, че сте изключително цялостно навлечен.
— Ако някога се озовем под слънцето на един и същи плаж, свободен сте да ме огледате по-обстойно, господин Томас. Мога ли да си довърша кейковете, или трябва да се втурнем на прибежки към абатството?
На Юмрука и останалите щяха да са им нужни четирийсет и пет минути, за да се приготвят и да вземат сечивата си.
— Спокойно ги доукрасете, сър. Изглеждат страхотно. Удобно ли ви е да се чакаме в гаража, в дванайсет и четирийсет и пет?
— Можеш да разчиташ на помощта ми. Дотогава ще съм готов.
— Благодаря ви, сър. — Понечих да си тръгна, но отново се обърнах към него: — Знаете ли, че Коул Портър е бил хузи?
— Да. Също като Джеймс Дийн, Дейвид Летърман, Кърт Вонегът и Уендъл Уилки.
— Може би Коул Портър е най-великият американски песнописец на века, сър.
— Да, съгласен съм.
— Сред неизброимите му шедьоври е и националният химн на Индиана.
— Химнът на моят щат е „Надалече-надалече по бреговете на река Уобаш“ и ако Коул Портър те беше чул да му го приписваш, щеше да се обърне в гроба си, да издрапа от него и да те намери където и да си, за да изпиташ силата на отмъщението му.
— О! В такъв случай предполагам, че съм се заблудил.
Той пренасочи вниманието си от сладкиша към мен, за да ме удостои с поглед, толкова натежал от ирония, че като нищо можеше да свали на земята перце, понесено от вихъра.
— Съмнявам се, че някога сте се заблуждавали относно каквото и да е, господин Томас.
— Грешите, сър. Аз съм първият, който ще си признае, че не знае нищо за нищо, освен едно — че е луд фен на Индиана.
— Приблизително по кое време сутринта ви овладя хузиманията?
Братче, биваше си го!
— Увлечението ми не е от тази сутрин, сър — излъгах аз. — То ме тресе откакто се помня.
— Може би сте били хузи в предишен живот.
— Може би съм бил Джеймс Дийн.
— Сигурен съм, че не си бил Джеймс Дийн.
— Защо сте сигурен, сър.
— Ненавистната жажда за възхищение и безподобната грубост, характерни за господин Дийн, не може да са се изгубили напълно само за едно прераждане.
Обмислих това изказване от няколко различни ъгъла.
— Сър, нямам нищо против покойния господин Дийн, но не виждам как другояче да тълкувам думите ви освен като комплимент.
Родион Романович се намръщи.
— Ти похвали десертите ми, нали? Е, квит сме.
Двайсет и девета глава
Стиснал под мишница якето си, което бях свалил от закачалката в приемната, слязох в сутерена, благодарен, че това не бяха истински катакомби, пълни с мухлясали трупове. С моя късмет някои от тях като нищо щеше да се окаже Коул Портър.
Братята, които не желаеха да почиват в земите на абатството, бяха погребани в един сенчест парцел в гората. Над малкото гробище цари покой. Духовете на всички, чиято тлен е било заровена тук, са направили прехода в следващото измерение.