Нищо не се движеше освен джиповете и довяваното от вихъра. Дърветата покрай алеята, борове и ели, така се превиваха под тежестта на снега, че цялото им опълчване срещу халата се изчерпваше с немощно олюляване на клоните.
На седалката до мен Елвис се беше трансформирал в блондин с практични гумени ботуши, широки в бедрата джинси и карирана риза — костюмът му от „Целуни братовчедките“. В този филм Елвис играеше две роли: тъмнокос офицер от военновъздушните сили и жълтокос селянин от планините на Юта.
— В реалния живот човек не се натъква на много руси селяни от затънтените планини — измъдрих аз. — Особено на екземпляри с перфектни зъби, черни вежди и коси като тупирано вълнено руно.
Той изви устни, за да покаже уж обратната си захапка и се озвери страшно, за да придаде на ролята по-голям драматизъм. Засмях се:
— Синко, май напоследък си се променил. Никога не си можел лесно да се присмиваш на неуспехите си.
За момент Елвис си придаде вид, че обмисля думите ми, и ме посочи.
— Какво?
Той се ухили и кимна.
— Намираш ме за странен?
Той отново кимна и поклати отрицателно глава, сякаш казваше, че съм странен, но не това има предвид. Изражението му стана сериозно и той първо посочи мен, после себе си.
Бях поласкан, ако искаше да каже това, което си мислех.
— А мен Сторми ме научи да се присмивам на собствената си глупост.
Той огледа русата си грива в огледалото за обратно виждане, поклати глава и отново се изсмя безмълвно.
— Присмивайки се над себе си, добиваш перспектива. Тогава осъзнаваш допуснатите грешки и доколкото не си наранил друг — е, лесно можеш да си ги простиш.
Той помисли върху това и вдигна палец в знак на съгласие.
— Знаеш ли какво? На всеки, който се озове от Другата страна, внезапно му се отварят очите, ако не е бил там преди, за хилядите му глупави проявления в този свят. Затова онези оттам ни разбират по-добре, отколкото сами се разбираме — опрощават собствената ни глупост.
Елвис знаеше накъде бия: че обичната му майка ще го посрещне с радостен смях и отворени обятия, а не с разочарование, и определено не със смях. Очите му се напълниха със сълзи.
— Само и помисли.
Той прехапа долната си устна и кимна.
С периферното си зрения мярнах някакво мимолетно присъствие в бушуващата стихия. Сърцето ми подскочи и завих към движението, но се оказа, че е Бу.
Той едва ли не се пързаляше на кънки по хълма. С невъздържаната си кучешка радост Бу се наслаждаваше на великолепния зимен спектакъл, без да усеща безпокойството, притаено в него, и без да внася собствен елемент на безпокойство в пейзажа; бяло куче в надпревара с белия сняг.
След като заобиколихме църквата, продължихме към входа на отделението за гости, където братята трябваше да ни чакат.
От коафиран селянин Елвис се беше преобразил в лекар. Носеше бяла манта и на врата му висеше стетоскоп.
— Хей, сетих се! Участвал си във филм за монахини. Играл си доктор. „Смяна на униформата“. Мери Тайлър Мур беше монахинята. Не е безсмъртно кино, може би дори не е с качествата на многотомната поредица „Ту сме заедно — ту не сме“ с Бен Афлек и Дженифър Лопес, но не е и върхът на тъпотията.
Той притисна ръка към сърцето си, за да подскаже ускореното му биене.
— Обичал си Мери Тайлър Мур? — Продължих чак когато Елвис кимна: — Всички са обичали Мели Тайлър Мур. Но в реалния живот сте били само приятели, нали?
Той кимна. Само приятели. Отново потупа сърцето си. Приятели, ама я е обичал.
Родион Романович спря пред входа на крилото за гости. Докато бавно отбивах зад руснака, Елвис пъхна слушалките на стетоскопа в ушите си и го притисна към гърдите ми, сякаш преслушваше сърцето ми. Многозначителният му поглед беше обагрен от скръб.
Гумите поднесоха. Стоварих крака си върху аварийната спирачка.
— Синко, не се коси за мен. Чу ли? Каквото и да стане, ще се оправя. Настъпи ли моят ден, ще ми е по-гот, но сега-засега ще се оправя. Върви си по своя път и не се коси за мен.
Той не махна стетоскопа от гърдите ми.
— В тежки времена ти бе за мен същинска благословия и нищо не би ме зарадвало повече от това и аз да се окажа благословия за теб.
Той ме стисна за врата, братски жест, когато думите не стигат.
Отворих вратата и излязох от джипа.
Вятърът беше толкова студен.
Трийсет и шеста глава
Разжарената фурна на щипещия студ беше изпекла пухкавите снежинки, вкоравявайки ги като курабии. Валеше почти като град и снежните парцали удряха лицето ми, докато газех през трийсетсантиметровата пряспа, за да пресрещна Родион Романович, който тъкмо слизаше от джипа си. И той като мен беше оставил двигателя и фаровете включени.