Гласът ми се понесе във вихъра:
— На братята ще им трябва помощ, за да пренесат нещата си. Обадете им се, че сме тук. Задните седалки в джипа ми са сгънати. Само да ги наместя и идвам.
В гаража на училището синът на професионалната убийца го избиваше малко на театър с шапката от меча кожа и обточеното с кожа палто, но тук, на фона на бушуващата виелица, имаше величествен вид и изглеждаше в стихията си — сякаш беше кралят на зимата и можеше да спре валящия сняг с повелителен жест на ръката.
Романович не се приведе, за да се скрие от хапещия вятър, а изправи високата си снага и важно влезе в абатството. Личеше си, че човекът е приготвял хората за последния им път.
Щом изчезна зад вратата, отворих вратата на джипа му, казах „чао“ на фаровете, изключих двигателя и прибрах ключовете в джоба си.
Избързах към втория автомобил и повторих процедурата. Така си гарантирах, че Романович няма да се върне в училището с някое от двете возила.
Когато последвах любимия си хузи в крилото за гости, открих шестнайсетте братя, готови за малко шляене. Поради чисто практични причини бяха заменили обичайните си одежди с грейки. Но не си мислете, че това са модните дрешки, които ще забележите по склоновете на Аспен и Вейл. Тези грейки не обгръщат изваяното ви във фитнеса тяло, за да подчертаят съблазнителната му форма и да спомогнат за аеродинамиката ви по пистите. Не се надявайте на ярки цветове и дръзки кройки.
Четиримата братя, които са учили в шивашки техникум, майсторят туниките и церемониалните одеяния на монасите. И грейките са дело на тази четворка.
Всяка грейка е в кално сиво-синьо и няма никаква украса. Шевът е отличен. Качулките могат да се сгъват. Идеалната одежда за риенето на натрупалия се сняг и други задачи, характерни за лошото време.
С пристигането на Романович братята бяха започнали да обличат над грейките си подплатени терможилетки с еластични клинове и много удобни джобове. И грейките, и терможилетките се закопчаваха с ципове.
В тази униформа, с плътно прилепнали около милите им лица качулки, братята изглеждаха като космонавти, които току-що са пристигнали от планета с невероятно приветлив и добросърдечен народ, чийто химн е песента на Мечетата с нежни сърца.
Брат Виктор, бившият морски пехотинец, направи оглед на войските си и се увери, че всички необходими припаси са налице.
Едва бях прекрачил прага, когато зърнах брат Юмрука, който ми кимна съзаклятнически и незабавно си устроихме рандеву възможно най-далече от Обединените сили на добродетелността и праведността.
— Укрепвай и отбранявай срещу кого, синко? — попита ме той, докато му подавах ключовете от джипа на Романович. — Щом отиваш на барикадите, някак логично е да знаеш с кои мутри воюваш. Да спазим традицията.
— Мога да ви разкажа цял епос за това, сър, но сега нямаме време. Ще спазим традицията, когато отидем в училището. Най-големият ми проблем е как да го обясня на братята, защото иде реч за суперстранни работи.
— Ще гарантирам за теб, хлапе. Когато Юмрука каже, че думата ти е бетон, никой не трябва да се усъмни.
— Този път все някой ще се усъмни.
— Не и ако е разумен. — Миш-машът от изсечени като бетон черти и месест пълнеж придоби мрачно изражение, достойно за някой езически бог на гнева, който не приема лесно неверието в собствената му личност. — По-добре да не го прави. Освен това братята може и да не знаят, че Бог те е помилвал по главата, но те харесват и надушват, че си специален.
— И са луди по палачинките ми.
— Няма лошо.
— Открих брат Тимотей.
Каменното лице се поразведри.
— Открил си горкият Тим точно както предрекох, нали?
— Не „точно“, сър. Но да, сега той е в божиите обятия.
Юмрука се прекръсти и тихичко изрече заупокойна молитва.
— Сега имаме доказателство, че Тим не се е чупил до Рино за двете Р-та — каза той. — Шерифът ще трябва да си запретне ръкавите и да осигури на дечицата исканата от теб защита.
— Де да беше така, ама ядец. Все още не разполагаме с труп.
— Може би боят, който са изяли ушите ми, в крайна сметка се е отразил на слуха ми, защото ми се стори, че чух как си открил трупа му.
— Да, сър, открих го, но единственото, което е останало от него, са няколко сантиметра от кожата на лицето му, навити като капака на сардинена консерва.
Юмрука напрегнато ме измери с поглед и обмисли думите ми.
— В това няма и капка смисъл, синко.
— Не, сър, няма капка, но има шише. Ще ви разкажа всичко, когато се доберем до училището, а като го чуете, вече и шише няма да има.