Братята слушаха захласнато и не изразиха никакви съмнения. Въпреки че бодасите и призраците не са включени в християнската доктрина, те бяха мъже, готови да заложат живота си за това, че вселената е сътворена от Всевишния със строго определена свещена йерархия. След като си бяха обяснили съществуването на чудовището в бурята — чрез окачествяването му като демон, не им костваше никакво интелектуално или религиозно усилие да повярват, че един нищо и никакъв готвач на аламинути е посещаван от неспокойните души, които се мъчат да въздадат справедливост от отвъдното.
Новината, че брат Константин не е извършил самоубийство, ги развълнува много. Безликата фигура на смъртта в камбанарията по-скоро ги заинтригува, отколкото уплаши, и те единодушно решиха, че ако традиционният екзорсизъм е можел да се приложи и в двата случая, въздействието му щяло да бъде по-пълно не върху юберскелета, който можеше да преобърне цял джип, а върху фантома от кулата.
Не мога да преценя дали брат Леополд и Родион Романович ми повярваха, но на тези субекти не дължах отчет. Обърнах се към Леополд:
— Не вярвам, че екзорсизмът щеше да проработи в който и да е от случаите.
Послушникът сведе поглед към мястото, откъдето кубчетата се бяха изпарили, и нервно прехапа долната си устна. Руснакът спести на другаря си необходимостта да отговори:
— Господин Томас, изцяло съм готов да повярвам, че живеете на ръба между двете измерения и че виждате невидимото за нас. Сега сте се натъкнали на привидения, които допреди са ви били непознати.
— А да не би на вас да са ви били познати отпреди?
— Аз съм един най-обикновен библиотекар без шесто чувство, господин Томас. Но освен това съм и вярващ, независимо дали ще го възприемете или не, и след като чух разказа ви съм разтревожен за децата не по-малко от вас. С колко време разполагаме? Кога ще се случи каквото има да се случва?
Поклатих глава:
— Тази сутрин видях седем бодака. Ако ни грозеше непосредствена опасност, щяха да са повече.
— Това е било сутринта, а сега минава един и трийсет. Не мислите ли, че оттогава нещата може да са се променили?
— Носете всичките си инструменти… и оръжия — посъветва монасите абат Бернар.
Снегът по ботушите ми се беше разтопил. Изтрих крака на постелката ред вратата между гаража и училището, докато другите мъже, до един зимни ветерани, пък и по-съобразителни от мен, просто изхлузиха гумените си ботуши с ципове.
Тъй като обядът беше свършил, повечето деца бяха на рехабилитация или в детския кът. Посетих тези зали с абата, няколко братя и Романович.
Сенки като сажди, които нищо на този свят не може да хвърли, се плъзгаха из стаите и по коридорите, треперейки от нетърпеливо очакване, хищни и гладни, възбудени от гледката на толкова много невинни дечица, които — те някак си го знаеха — не след дълго щяха да пищят в ужасна агония. Преброих седемдесет и два бодака и чувствах, че ще намеря още на втория етаж.
— Скоро — казах на абата, — задава се.
Четирийсет и първа глава
Сестра Анджела придружаваше шестнайсетте монаси-войни и единия двуличен послушник, които решаваха как да укрепят двете стълбища, обслужващи втория етаж на училището, за да види не могат ли и монахините да бъдат полезни с нещо.
Когато се отправих към северозападния пост, тя закрачи редом с мен.
— Оди, чувам, че ви се е случило нещо, докато сте се връщали от абатството.
— Така е, мадам. И още как. Сега нямам време да навлизам в подробности, но застрахователят ви ще има доста въпроси.
— Тук има ли бодаси?
Огледах се наляво и надясно:
— Гъмжи от тях, сестро.
Родион Романович вървеше по петите ни като един от онези авторитарни библиотекари, които властват над купищата книги със застрашителна физиономия, прошепват „тихо“ толкова остро, че срязват като нож нежната тъкан на ушите ви, и преследва просрочилия книга с ожесточението на побеснял пор.
— С какво помага тук господин Романович? — попита ме сестра Анджела.
— Той не помага, мадам.
— Тогава какво прави?
— Най-вероятно замисля нещо.
— Да го изхвърля ли?
Мислено прожектирах кратък филм, в който игуменката прилага някаква завъртяна таекуондо хватка, за да извие ръцете на руснака зад гърба му, завлича го по стълбището в кухнята и го настанява на една табуретка в ъгъла, където той трябва да седи като наказан.
— Всъщност, мадам, предпочитам да ми виси над главата, отколкото да се чудя какви ги върши.
Сестра Мириам, с „Благодарност към Бога“ вечно на устните й (или поне от вътрешната страна на долната устна), все още беше на поста си.