— Има ли проблем? — обади се Романович.
Поклатих глава и тайно му направих знак да си държи езика зад зъбите, който трябваше да е добре познат на всеки истински библиотекар.
Въпреки че хвърлях погледи към бодасите, външно си давах вид, че съм се задълбочил в морската рисунка на Джейкъб.
Досега зная само за още един човек, който можеше да вижда бодасите: едно шестгодишно англичанче. Броени минути след като ми сподели на глас за тези мрачни привидения в тяхно присъствие, то беше прегазено от един камион.
Според съдебния лекар на Пико Мундо шофьорът на камиона получил масивен инфаркт и рухнал върху волана.
Да, бе, да. А пък всяка сутрин слънцето изгрява по чиста случайност, а мракът идва с настъпването на залеза по някакво необяснимо съвпадение.
— Около минута не бяхме сами — викнах на Романович, щом стая номер четиринайсет се изпразни от бодаси.
Отворих блока на третата рисунка и се втренчих в безликата Смърт с огърлица от човешки зъби. Следващите листи бяха празни.
Джейкъб не погледна отворения скицник, който бутнах към него, и продължи да се занимава с картината си.
— Джейкъб, къде видя това нещо?
Той не ми отговори и аз се замолих да не се е отдръпнал в черупката си.
— Джейк, аз също съм го виждал. И то днес. На върха на камбанарията.
— Дойде тук. — Джейкъб си избра друг молив.
— В тази стая ли, Джейк? Кога е идвал?
— Много пъти е идвал.
— Каква работа има тук?
— Гледа Джейкъб.
— Само те гледа?
Морето започна да бушува изпод молива. Тоналността на първите щрихи, нанесени върху хартията, говореше за нетрепващи, страшни черни води.
— Защо те гледа?
— Нали знаеш.
— Вярно? Хм, май съм забравил.
— Иска да ме убие.
— Ти каза по-рано, че Небивалото иска да умреш.
— Той е Небивалото и хич не ни е изтрябвал.
— Тази рисунка със забулената фигура — това ли е той?
— Не страх от него.
— Той ли е дошъл да те види отдавна, когато си бил болен, когато си бил изпълнен с чернотата?
— Небивалото казало: „Остави го да умре“, но тя не оставила Джейкъб да умре.
Или Джейкъб като мен виждаше духове, или този „косач“ не беше повече призрак от ходещата мощехранителница. Със следващия въпрос потърсих потвърждение на догадките си:
— Майка ти виждала ли е Небивалото?
— Тя казала дойде и той дошло точно онзи път.
— Къде беше ти тогава?
— Където всички носеха бяло и обувките им шляпаха, и биеха инжекции.
— Значи, когато Небивалото е дошъл, ти си бил в болницата. Но така ли се е появил — с расо, качулка и огърлица от човешки зъби?
— Не. Това е сега. Отдавна не било така.
— И отдавна той е имал лице, нали?
Преливащите тонове оформиха морето, изпълнено със своя мрак, но разведрявано от светлото небе.
— Джейкъб, той имаше ли лице?
— Лице и ръце, и тя казала: „Ти наред ли си?“, а Небивалото отговорило: „Той не е наред“, а тя казала „Боже, боже, страх те е да го докоснеш“, а той казал „Мръсница“. — Той спря да рисува, защото ръката му трепереше.
Гласът му тежеше от емоции. Към края на монолога си говорният му дефект се усещаше доста по-ясно.
Разтревожих се, че може би съм го притиснал твърде много, и му дадох време да се успокои. Когато ръката му спря да трепери, той отново подхвана рисунката си.
— Оказа ми неоценима помощ, Джейк. Ти си истински приятел. Зная, че не ти беше лесно, но те обичам, задето се показа такъв приятел.
Очите му се стрелнаха почти крадешком и той отново заби поглед в листа.
— Джейк, ще нарисуваш ли нещо специално за мен? Ще ми нарисуваш ли лицето на Небивалото така, както е изглеждало преди много време.
— Не мога.
— Знам, че имаш фотографска памет. Това означава, че запомняш всичко, което виждаш, в големи подробности много преди океана, камбаната и понасянето по вълните. — Погледнах стената, отрупана с портретите на майка му. — Като лицето на майка ти. Прав ли съм, Джейк? Спомня ли си всички отдавнашни неща, все едно са били преди час?
— Боли — каза той.
— Какво те боли, Джейк.
— Боли, че всичко толкова ясно.
— Има си хас. Аз ли не знам. Момичето ми си отиде преди шестнайсет месеца, а с всеки изминал ден я виждам все по-ясно.
Той рисуваше. Аз чаках.
— Знаеш ли на колко години си бил тогава, в болницата?
— Седем. На седем години.
— Ще ми нарисуваш ли лицето на Небивалото както е изглеждало тогава в болницата, когато си бил седемгодишен, Джейк?