— Не мога. Очите ме бляха. Като прозорец, по който вали дъжд и нищо не виждаш през пороя.
— Онзи ден зрението ти е било замъглено?
— Замъглено.
— Сигурно от болестта. — Надеждата ми издъхваше като спукан балон. — Да, ясно.
Отворих на втория лист с рисунката на калейдоскопа, залепен за прозореца.
— Колко пъти си виждал това същество, Джейк?
— То не едно. Различни същества.
— Колко пъти са били на прозореца?
— Три пъти.
— Само толкова. Кога?
— Два пъти вчера. После като излязох от съня.
— Когато си се събудил тази сутрин?
— Аха.
— И аз съм ги виждал. Не проумявам какво представляват. Според теб, какви са те, Джейк?
— Хрътките на Небивалото — незабавно отвърна Джейкъб. — Не ме е страх.
— Хрътки, а? Тука не виждам кучета.
— Не кучета, а като кучета — обясни той. — Зли кучета. Обучил ги е да убиват, изпраща ги и те убиват.
— Хрътки за атака.
— Не ме е страх, и няма да ме е страх.
— Джейкъб Калвино, ти си много смел млад момък.
— Тя каза… тя каза да не те е страх, не сме родени да се страхуваме непрекъснато, родени сме да бъдем щастливи и да направим света по-добро място.
— Ще ми се да познавах майка ти.
— Тя каза, че всеки… че всеки, бил той богат или беден, важна клечка или абсолютно нищо — всеки е осенен. — При думата „осенен“ умиротворението се изписа на несиметричното му лице. — Ти знаеш ли какво е да си „осенен“?
— Да.
— Бог ни осенява, за да дадем своя принос към света или за да не го дадем — изборът си е наш.
— Като рисунките ти — казах аз. — Като невероятния ти талант.
— Като палачинките ти.
— Я, значи знаеш, че аз правя палачинките?
— Тези палачинки ги правиш с божието осенение.
— Благодаря, Джейк. Поласкан съм. — Затворих блока и се надигнах от стола. — Сега трябва да бягам, но ако не възразяваш, ще се радвам да те видя отново.
— И аз тебе.
— Хей, нали си мъжко момче?
— Мъжко момче и съм добре — увери ме той.
Отидох до него, положих ръка на рамото му и разгледах рисунката от неговата перспектива.
Той имаше страхотна техника, но не беше просто това. Джейкъб разбираше светлината, разбираше, че я има дори в сянката, разбираше колко е красива и колко се нуждаят хората от нея.
Макар че до здрачаване имаше още време, виелицата беше стиснала небето за гушата и бе натикала светлината в миша дупка. Зимният сумрак владееше всичко.
По-рано Джейкъб ме беше предупредил, че мракът ще настъпи с мрака. Може би смъртта нямаше да чака падането на нощта. Може би този фалшив здрач й беше достатъчен.
Четирийсет и четвърта глава
След като обещах на Джейкъб да се върна, излязох при господин Романович, който веднага ме подхвана:
— Господин Томас, техниките ни на разпит се различават от земята до небето.
— Тъй вярно, сър, но сестрите са издали абсолютна възбрана върху изтръгването на нокти с клещи.
— Дори и сестрите грешат понякога. Както и да е, мисълта ми беше, че се справихте блестящо. Впечатлен съм.
— Не зная, сър. Напипвам го, близо съм, но още не съм там. Ключът е у него. По-рано днес ме изпратиха при него, защото той държи ключа.
— И кой ви изпрати?
— Една мъртва, която се опита да ми помогне чрез Джъстин.
— Удавеното момиченце, за което споменахте преди малко, което излязло от клинична смърт?
— Да, сър.
— Не съм сгрешил в преценката си — отсече Романович. — Нееднозначен, многостранен, дори сложен.
— Но безобиден — уверих го аз.
Сестра Анджела не усети нищо, когато се устреми към нас и мина през облак бодаси, които се разпръснаха. Канеше се да заговори, но й направих знак да мълчи. Въпреки че знаеше за бодасите, миртовосините й очи се присвиха в тънки цепки, защото не беше свикнала да получава нареждания от никого.
— Мадам, дано можете да ми помогнете — подех, когато злокобните духове се бяха разпръснали по стаите. — Става въпрос за Джейкъб. Какво знаете за баща му?
— За баща му? Нищо.
— Мислех, че разполагате с данни за произхода на всички деца.
— Да, обаче майката на Джейкъб никога не се е женила.
— Джени Калвино. Значи това е моминското й име!
— Да. Преди да умре от рак, тя уредила Джейкъб да бъде приет в дом за деца с увреждания към друга църква.
— Преди дванайсет години.
— Да. Майката нямала роднини, които да се грижат за момчето. С прискърбие съобщавам, че на приемните формуляри в графата „име на бащата“ тя е вписала „неизвестен“.
— Не съм имал честта да се запозная с дамата, но от малкото, което знам за нея, не мога да повярвам, че поради развратни действия не е разбрала кой е бащата на детето й.