— И която е била професионален убиец.
— Правилно.
— Извинете? — намеси се сестра Анджела.
— Майка ми беше също така и концертираща пианистка.
— Вероятно е била и главен готвач.
— Всъщност сладкарството го усвоих от нея. Господин Томас, след като прочетох досието ви от двайсет страници, реших, че сте ми ясен, но се оказа, че не знам почти нищо важно за вас. Нямам предвид само за… дарбата ви. Искам да кажа, че не знаех що за човек сте.
Изведнъж се оказа, че руснакът е доста ефикасен лек срещу меланхолия. Настроението ми скочи.
— С какво се занимаваше баща ви, сър?
— Приготвяше хората за последния им път.
За сега не бях забелязал душевен смут у сестра Анджела.
— Семеен занаят, значи. Сър, защо толкова директно нарекохте майка си професионален убиец?
— Нали разбирате, строго погледнато, професионалният убиец се занимава с високопоставени личности, обикновено свързани по някакъв начин с политиката.
— Докато погребалният агент не е толкова придирчив.
— Но не е и безразборен в избора си, господин Томас.
Освен ако сестра Анджела не беше редовен посетител на тенис мачовете, на следващата сутрин вратът й щеше да е схванат.
— Сър, обзалагам се, че баща ви е бил гросмайстор.
— Има една-единствена национална титла.
— Бил е погълнат от кариерата си на погребален агент?
— За съжаление не. Петгодишната присъда „лишаване от свобода“ го завари в разцвета на активната му състезателна дейност.
— Ама че кофти.
Докато ми представяше служебната си карта с холограмни стикери, която беше измъкнал от портфейла си, Романович заговори на сестра Анджела:
— Това са старите ми грехове от времето в Съветския съюз, които са признати и изкупени. Отдавна съм на страната на истината и справедливостта.
— Национална агенция по сигурност — прочетох аз.
— Правилно, господин Томас. След като наблюдавах отношението ви към Джейкъб и към малкото момиченце тук, реших да ви взема под крилото си.
— Трябва много да внимаваме, сестро. Може би ще ни сграбчи под крилото си както орел — плячката си.
Тя кимна, но не личеше да разбира нещо от ставащото.
— Трябва да поговорим насаме — каза Романович, докато му връщах служебната карта.
— Първо искам да разменя няколко думи с момичето.
Когато отново седнах на пода до Коледа, тя вдигна поглед от книжката си и каза:
— Х-харесвам и котките, ама те не са кучета.
— Определено — съгласих се аз. — Виждала ли си някога група котки, достатъчно силни, за да теглят шейна?
Коледа си представи група котки, впрегнати като кучета, и се разкикоти.
— Пък и кога някое коте ще се хване да тича след топките за тенис?
— Никога.
— А и кучетата никога не дъхат на мишки.
— Пфу! Дъхът на мишки!
— Коледа, ти наистина ли желаеш да работиш с кучета някой ден?
— Наистина. Мога да правя страхотни неща с кучета.
— Трябва да продължаваш с рехабилитацията, да укрепваш колкото се може повече ръката и крака си.
— Ще б-бъда както преди.
— Това се казва дух.
— Трябва да възстановя м-м-мозъка.
— Ще поддържам връзка с теб, Коледа. Ако още искаш да правиш страхотни неща с кучета, когато пораснеш и си готова да поемеш по своя път, имам един приятел, който може да ти осигури такава работа.
— Каква работа? — Очите й се отвориха широко.
— Решението за това предоставям на теб. Докато растеш и заякваш, трябва да измислиш най-страхотните неща, които може да се направят с кучета.
— Имах си добро куче. Казваше се Ф-Фарли. Опита се да ме спаси, но Джейсън и него застреля.
Говореше за ужаса по-безстрастно, отколкото аз бих могъл. Всъщност чувствах, че още една дума и ще се разкрещя.
— Един ден ще имаш кучета колкото ти душа иска. Ще живееш сред море от щастливо размахвани опашки.
Макар че преходът от Фарли към кикот й беше непосилен, коледа се усмихна.
— Море от щастливо размахвани опашки — щастливо повтори тя и усмивката не слезе от лицето й.
Протегнах ръката си:
— Сделка?
Тя сериозно обмисли предложението ми, кимна и пое ръката ми.
— Сделка.
— Преговорите с теб ме изпотиха, Коледа.
— Така ли?
— Капнах. Ти просто ме скъса. Не зная на кой свят се намирам. Чернее ми пред очите. Краката ми са уморени, ръцете ми са уморени, дори косата ми е уморена. Нуждая се от дълга дрямка и наистина, ама наистина от пудинг.
— Пудинг ли? — ухили се тя.
— Така ме изтощи, така ме изпоти, така ме изцеди, че дори не мога да дъвча. Зъбите ми са уморени. Даже са заспали. Мога да ям само пудинг.