В кабината на асансьора не звучеше музика. Радост за ушите. Слязохме на приземния етаж по този начин, за да не се пречкаме на братята, заети с отбраната на двете стълбища.
Когато обезопасят окончателно стълбищата и приберат всички деца по стаите им, братята ще извикат кабините на втория етаж и ще ги застопорят там с ключа на игуменката.
Ако някое нечестиво създание проникнеше в асансьорната шахта отгоре или отдолу, кабината ще блокира достъпа му до втория етаж.
Всеки асансьор е снабден с авариен изход откъм тавана. Братята вече се яха погрижили за блокирането им отвътре, така че и този маршрут беше отрязан за нападателите.
На пръв поглед беше помислено за всичко, но братята бяха човешки същества и следователно със сигурност не беше помислено за всичко. Ако можехме да мислим за всичко, още щяхме да сме в Рая — безплатен престой, ядене на корем и несравнимо по-добри дневни програми по телевизията.
От приземния етаж отидохме в котелното. Обръчите от газ съскаха, помпите тътнеха. В мястото витаеше на гениална техническа атмосфера.
Можехме да излезем във виелицата и да се отправим към новото абатство през дълбоките преспи от сняг, рискувайки нова среща с юберскелета. Този маршрут имаше много предимства за търсачите на приключения: фъртуната, която е същинско предизвикателство, студеният въздух, който ще прочисти главата ви, ако преди това не заледи синусите ви, и възможността да си поиграете на снежни ангели.
Сервизните тунели предлагаха проход без лошо време и вятър, чието пищене да заглуши стъпките на наглите гамени. Може би ако онези мощехранилници, без значение от броя им, бяха отишли да се скитат около училището в очакване на истинската нощ, лесно щяхме да спринтираме до новото абатство.
Взех специалната отвертка от куката до ниския вход на сервизния тунел и коленичихме до таблото. Ослушахме се.
— Чувате и нещо?
— Нищо — отвърна ми руснакът, след като измина още половин минута.
Когато пъхнах отвертката в първия от четирите винта, ми се стори, че нещо стърже от другата страна. Спрях се, ослушах се и след малко попитах:
— Чухте ли нещо?
— Нищо, господин Томас.
След още половин минута напрегнато ослушване почуках с кокалчетата по входното табло.
В отговор оттатък започна бясно тракане, изпълнено с ярост, нужда и хладнокръвно желание. Цялото това неистово танцуване на степ по таблото беше съпътствано от онзи пронизителен вой, който сега май излизаше от три или четири гърла.
Затегнах разхлабения винт и върнах отвертката на стената.
— Жалко, че госпожа Романович не е тук — въздъхна руснакът, докато се качвахме на приземния етаж с асансьора.
— Кой знае защо не съм си представял госпожа Романович, сър.
— Наистина кой знае защо, господин Томас. Женени сме от двайсет блажени години. Споделяме много общи интереси. Тази ситуация толкова щеше да й хареса.
Четирийсет и девета глава
Ако скелетообразните часовои бяха решили да вардят изходите от училището, те най-вероятно щяха да съсредоточат вниманието си върху предния вход, гаража и антрето, водещо към кухнята.
С Романович се споразумяхме да напуснем сградата през прозорците в кабинета на сестра Анджела, който беше и най-далечната точка от трите врати, главен прицел на вражеското внимание. Лампата на писалището светеше, въпреки че игуменката я нямаше.
— Сестра Анджела има гатанка, сър — каза аз и посочих плакатите на Джордж Вашингтон, Фланъри О’Конър и Харпър Ли. — Какво е общото между тези тримата, на което тя се възхищава най-много?
На Романович не му се налагаше да ме пита кои са двете жени.
— Силата — отвърна той. — Вашингтон очевидно я е притежавал. Фланъри О’Конър е страдала от кожна туберкулоза, но не се е оставила на болестта. А Харпър Ли трябва да е била силна, за да живее в такова време и на такова място, да публикува романа си и да устои на гнева на лицемерите, изобличени от перото й.
— Като библиотекар имахте преднина.
Бях изключил лампата и дръпнах пердетата, когато Романович пак се обади:
— Навън все още цари бяло затишие. Ще се загубим на десет крачки от училището.
— Не и с моя психически магнетизъм, сър.
— Не знаех, че в кутийките с бонбони още имало награди за добрите деца.
Отворих чекмеджетата на бюрото, намерих ножица и с леко чувство на вина отрязах от пердето ивица плат, дълга близо два метра. Увих единия й край около дясната си ръка.
— Ще ви подам другия край, когато излезем, сър. Така няма да се изгубим дори фъртуната да ни заслепи.
— Не разбирам, господин Томас. Да не би да казвате, че лентата ще ни отведе до абатството?