— Не, сър. Лентата просто ще ни служи за връзка. Ако се съсредоточа върху човека, когото искам да открия, и се поразходя или покарам колата, почти винаги психическият магнетизъм ме привлича към него. Сега ще мисля за брат Джон Хайнеман в Клетката.
— Колко интересно. Най-много ме развълнува уточнението „почти“.
— Е, аз съм първият, който ще си признае, че не живее безплатно в Рая.
— И какво значение има признанието ви, господин Томас?
— Не съм съвършен, сър.
След като се уверих, че добре съм закопчал качулката под брадичката си, повдигнах долната част на прозореца, излязох сред воя и пристъпите на фъртуната и потърсих знаци от гробовните искейписти. Добре, че не зърнах тътрузещи се кокали, защото видимостта беше ограничена.
Романович ме последва и затвори прозореца подире ни. Нямаше как да го зарезим, но пък божествената армия от монаси и монахини и бездруго не можеше да охранява цялата сграда, дори в момента се изтегляше на втория етаж, канейки се да защитава само тази ограничена зона.
Гледах как руснакът завързва другия край на лентата около китката си. Веригата помежду ни беше дълга към метър и трийсет.
Загубих ориентация едва на шест стъпки от училището. Нямах понятие в коя посока се намира абатството.
Извиках в съзнанието си образа на седналия в мистериозната приемна брат Джон, там долу, в Клетката, и започнах да си проправям път през снега. Напомних си да внимавам с лентата.
Снегът беше затрупал всичко до коляно, а на места преспите стигаха до хълбоците ми. Изкачването през връхлитащата лавина не би могло да бъде по-неприятно.
Понеже съм от пустинята, лютият студ ме привличаше горе-долу колкото картечарски огън. Но най-лошото беше какофонията на фъртуната, съчетана с бялото затишие. С всяка крачка ме завладяваше някакво странно клаустрофобично чувство — страх от това открито пространство.
Ненавиждах и оглушителното бумтене на вятъра, което не позволяваше да си кажем и дума с Романович. С напредването на деня този, когото през изминалите седмици взимах за мълчалив стар мечок, определено беше станал словоохотлив. Сега, когато бяхме от едната страна на барикадата, нашите разговори ми доставяха не по-малко удоволствие отколкото когато мислех, че сме врагове.
Веднъж изчерпят ли се въпросите за Индианаполис и многото му чудесии, повечето хора не намират какво друго да си кажат.
Разбрах, че сме стигнали до каменното стълбище, което водеше към Клетката на Джон, когато се препънах в него и за малко не паднах. Табелката с бронзовия надпис LIBERA NOS A MALO така беше покрита от снежната пелена, че посланието беше променено — вместо Избави ни от Лукавия то гласеше само Лукавия.
Когато отключих петстотин килограмовата врата, тя се завъртя на пантите си и разкри каменния коридор, окъпан в синкава светлина.
Влязохме вътре. Вратата се затвори и ние се освободихме от веригата, която ни държеше заедно по време на Голямото изкачване.
— Впечатлен съм, господин Томас.
— Психическият магнетизъм не е придобито умение, сър. Все едно да се гордея, че бъбреците ми функционират както трябва.
Отупахме снега от палтата си и руснакът свали мечата си шапка.
Когато се изправихме пред стоманената врата, на която с блестящи букви беше изписано LUMIN DI LUMINE, ударих пети, за да се отърва от полепналия по краката ми сняг. Романович, който се оказа по-предвидлив гост, просто свали ципа на ботушите си и се измъкна със сухи обувки.
— Светлина от светлината — преведе думите от вратата той.
— А земята беше пуста и неустроена; и тъмнината беше върху бездната — подех аз. — И Бог каза: Да бъде светлина. И стана светлина. Светлината на света произтича от извечната светлина на Бога.
— Със сигурност това е едното значение — съгласи се Романович. — Но другото тълкувание е, че видимото може да се роди от невидимото, че материята може да се роди от енергията, че мисълта е вид енергия и като такава може да се конкретизира в материалния обект, който се въобразява чрез нея.
— Брей, сър, доста важни били тези три думи.
— И още как — съгласи се той.
Притиснах дясната си ръка към плазмения екран в широкия стоманен архитрав.
Пневматичната врата се плъзна настрани със съскането, което трябваше да напомня на брат Джон, че във всяко човешко начинание, без значение с какви добри намерения е предприето, дебне змия. Като се има предвид докъде го бяха отвели изследванията му, не е било излишно към съскането да добави тътен на камбани, блясък на светкавици и заплашителен гръмовен глас, който изрича: „Свише не му е дадено на човек да знае някои неща.“