С Романович скочихме на крака, без съмнение водени от една и съща мисъл: „Ами ако пухче е галеното име, което брат Джон е дал на ходещата гробница?“
Тревогата ни не беше основателна. Съществото, което доби форма пред нас, имаше размерите на хамстер. Съвсем бяло, съчетаващо черти на кученце, котенце и зайченце, то отвори огромните си сини очички — очите на Том Круз без хищническия им елемент, усмихна ми се подкупващо и издаде бълбукащ, музикален звук.
Брат Джон отвори очи, усмихна се на създанието и ни представи:
— Джентълмени, запознайте се с първото си пухче.
Не съм бил пряк свидетел на събитията, разиграли се в училището паралелно с откровенията в Клетката на Джон. Ето защо ги описвам по сведенията на очевидци.
Докато Джейкъб бродира в стая номер четиринайсет, брат Юмрука слага стол пред отворената врата, сяда, намества бухалката на коленете си и започва да наблюдава коридора.
Петнайсет години след като е избягал от журналистическото си поприще, брат Максуел може би се надява, че не е изминал целия този път само за да се натъкне на същото безсмислено насилие, на което е можел да се радва до пресита в Лос Анджелис без обет за бедност.
Максуел седи на стол близо до единствения прозорец в стаята. Той не обръща внимание на отиващия си ден зад стъклата, защото играта на снежната виелица почти го е хипнотизирала.
Шум, по-рязък от воя на вихрите, серия от леки почуквания привлича вниманието му към прозореца. Менящ се калейдоскоп от кости се е притиснал към стъклата.
Максуел бавно се надига от стола, сякаш някое по-рязко движение може да докара посетителя до нервна възбуда, и прошепва:
— Брат Салваторе.
Седнал с гръб пред отворената врата, брат Юмрука се е унесъл в мисли за най-новата книга на любимата си писателка, в която не се разказва нито за порцеланов заек, нито за мишле, спасяващо принцеса, но въпреки това е чудесна. Той не чува брат Максуел.
Брат Максуел се дръпва от прозореца и осъзнава, че и двете му бухалки са до стола му. Отново прошепва името на Салваторе, вероятно не по-силно отпреди.
Моделите от кости непрекъснато се променят, но не възбудено, а някак мързеливо, създавайки впечатлението, че съществото се намира в състояние, подобно на сън.
Движенията като на забавен каданс окуражават брат Максуел да се върне до стола за бухалките.
Тъкмо се е навел и е уловил оръжието, когато чува как едно от стъклата над главата му се пропуква. Той скача и крясва:
— Салваторе!
Макар и образувано от кубчета, пухчето беше топчестото и пухкаво като името си. Огромните му уши клепнаха и то ги отметна назад с лапа. Такъв любимец би подхождал на момчето от опаковките на брашното „Пилсбъри“.
Брат Джон заговори с прехласнато лице:
— Цял живот съм бил обсебен от реда. Исках да го открия в хаоса. Да го наложа на хаоса. И ето го този сладък мъник — роден от хаоса на мисълта, от пустотата, от нищото.
Изправеният на крака Романович не сваляше гарда:
— Несъмнено не сте го показали на абата.
— Все още не — отговори брат Джон. — Всъщност вие първи го видяхте… доказателството за съществуването на Бог.
— Абатът знае ли, че изследванията ви са водели… натам?
Брат Джон поклати глава:
Той разбира намеренията ми да докажа, че в дъното на материалната реалност, под последния слой на онова, което привидно е хаос, се крият подредени мисловни вълни, идентични с Божието съзнание. Но никога не съм му казвал, че ще създам живото доказателство.
— Никога не сте му го казвали! — Гласът на Романович стенеше и се огъваше под товара на изумлението му.
— Исках да го изненадам. — Брат Джон се усмихна на творението си, което се клатушкаше наляво-надясно.
— Да го изненадате? — Изумлението даде път на неверието. — Да го изненадате?
— Да. С доказателства за господ.
Романович едва сдържаше презрението си:
— Това не е доказателство за Господ. Това е богохулство — заяви той, по-директен от мен в така създалата се ситуация.
На пръв поглед кикотещото се, щапукащо, синеоко пухче не приличаше на върховно оскърбление на Господ. Първоначалната ми реакция беше: топчесто, пухкаво, възхитително.
Обаче когато седнах на ръба на стола и се приведох, за да го разгледам по-добре, бях пронизан от остра тръпка, сякаш ледена висулка се бе забила в окото ми.
Нямах визуален контакт с огромните очи на пухчето, на които им липсваше любопитство, присъщо на истинските кученца или котенца. Те бяха празни; в тях имаше пустота.