Пътят към Миклагард минаваше нагоре по реката, през Киев, затова се изненадах, когато флотилията ни тръгна по течението, в обратна посока. Реших, че ще е най-добре да не питам защо. Ясно си давах сметка, че продължавам да не съм добре дошъл във фелага. И не беше само Фройгер. Другите като че ли завиждаха на лекотата, с която спечелих благоразположението на Ивар, и на богатия ми запас от кожи. Не бях положил вара, клетвата на братството, значи нямаше да деля с никого печалбата си. Варангите мърмореха и демонстративно ме оставяха да се оправям както мога с готвенето и изнамирането на място за спане. Или едва ли не по необходимост прекарвах повечето си време на лодката на Ивар и спях в шатрата му, когато нощувахме на брега. Това само влоши нещата, защото варангите скоро ме приеха за негов фаворит. На моменти ми хрумваше, че главатарят им нарочно ме е превърнал в отдушник на недоволството им. Бяха необуздана пасмина и като глутница диви кучета, само полуопитомени. Сплотяваше ги единствено неумолимата воля на Ивар; изчезнеше ли тя, щяха да започнат да се джавкат един друг за огризките и за това кой да бъде следващият главатар.
В самия Ивар се криеше непредсказуема смесица от злоба, гордост и хитрост. Два пъти го видях да се налага над групата единствено и само с груба сила. Обичаше да се движи с къс камшик с дебела, украсена със сребро дръжка и вплетени по краищата тънки ивици олово. Мислех, че е символ на властта му или може би наказва с него мързеливите холопи. Но за първи път видях да го използва, когато един варанг се поколеба дали да изпълни дадената му заповед. Чуди се за части от секундата, което бе достатъчно Ивар да се метне върху му. Ударът бе още по-шокиращ, защото дойде съвсем неочаквано. Тежестите по камшика лизнаха цялото лице на мъжа. Той падна на колене и изплашен да не е ослепял, вдигна ръце към очите си. После се изправи и залитайки, отиде да изпълни заповедта; цяла седмица след това по бузите му имаше коричка засъхнала кръв.
Второто неподчинение бе по-сериозно. Един препил с квас варанг оспори правото на Ивар да предвожда групата. Случи се край огъня на брега. Варангът беше с глава по-висок от Ивар; още докато залитайки се изправяше на крака, изтегли меча си и през огъня изкрещя на Ивар да се бие. Ивар спокойно изтри ръце в подадената от любимата му наложница кърпа и се обърна, сякаш да вземе собственото си оръжие. В следващия миг се метна напред, с шеметна бързина притича през огъня, разхвърляйки съчките във всички посоки и с наведена напред глава нападна предизвикалия го, който бе твърде пиян и изненадан да се защити. Ивар се заби с всичка сила в гърдите му и го запрати на земята, после без да благоволи дори да го обезоръжи, го сграбчи за рамото и го придърпа обратно при огъня. Под погледа на варангите, натика ръката му в жаравата и я държа там, докато замириса на изгоряла плът и противникът зави от болка. Едва тогава Ивар освободи хватката си и жертвата му пълзешком побягна. От ръката му бе останало овъглено парче месо. Ивар спокойно се върна на мястото си и махна на робинята си да му донесе следващото ястие.
На следващия ден направих грешката да нарека Ивар варанг и той цял настръхна от обидата.
— Аз съм русин — каза. — Баща ми беше варанг. Дошъл от западното море с ропс-карлар, гребците по реката, да търгува или плячкосва, няма значение. Толкова му харесало, че решил да остане и приел поста капитан на стражата в Киев. Оженил се за майка ми, която била от Карелия, от кралска кръв, макар и по нещастно стечение на обстоятелствата да била взета в плен от киевчани. Баща ми я купил за осем гривни, колосална сума, която показва колко красива е била. Аз съм единственото им дете.
— А къде е сега баща ти? — попитах.
— Изоставил ме след смъртта на майка ми. Бях на осем. Израснах при чужди хора, главно селяни, които ме използваха по полето или да им цепя дърва. Знаеш ли как киевчани наричат селяните? Сиерди, смрадливци. Заслужават си името. Често бягах.
— Знаеш ли какво се е случило с баща ти?
— Най-вероятно е мъртъв — отговори спокойно Ивар. Седнал на килим в палатката си — обичаше да пътува в разкош — играеше каква сложна игра с по-малкия си син. — Напусна Киев с една дружина войници, вярваха, че ще получат по-добра заплата от великия император на Миклагард. До нас стигнаха слухове, че били изклани до крак от печенеги.
— Има ли вероятност и ние да ги срещнем?
— Съмнявам се — отговори той. — Движим се по различни пътища. — Но не каза накъде.
За петте дни откакто напуснахме Алдейгуборг, преплавахме две езера и свързващата ги река, и излязохме в поредното речно устие. Сега се движехме срещу течението. Напредвахме по-бавно, реката се стесни и трябваше да слизаме и бутаме лодките през плитчините. Накрая стана толкова плитко, че нямаше как да продължим. Разтоварихме лодките и изпратихме холопите да насекат и да правят трупи По-големите лодки и тези с големи пробои нарочно подпалихме и обрахме нитовете и другите им метални части от пепелта. За мен израснал в Исландия и Гренландия, страни, в които няма големи дървета, това бе ненужно разхищение, но Ивар и фелагът го приемаха за нещо съвсем нормално. Единствената им грижа бе дали холопите ще успеят да прехвърлят останалите ни лодки през сушата.