Последните нитове бяха солидно набити по оковите на робите и фелагът започна да се изтегля под съпровода на воя и риданията на отчаяните селяни. Няколко жени се свлякоха на земята, може би припаднаха, а може и крайниците да отказаха да ги отведат от децата. Холопите ги пренесоха на ръце. Един мъж, който отказа да се подчини, получи силен удар с опакото на меча, който го запрати през глава напред. Повечето от пленниците ни покорно се повличаха към реката.
Ивар ми махна.
— Ела с мен, Торгилс — каза.
Преведе ме през празното село към мястото, където лежеше трупа на шамана. Мислех, че целта е само да си прибере бойната секира.
— Това наметало е същото като твоето, нали? — попита.
— Да, наметало на нояде, на твоя език магьосник. Само че не знам нищо за това племе. Абсолютно различни са от скридфините, с които живях.
— Но след като имат магьосник, значи имат и бог. Не е ли така?
— Вероятно.
— А след като имат бог и магьосник, значи имат и светилище, в което се молят. — Ивар се огледа. — Като знаеш толкова много за нояде или както там му каза, можеш ли да предположиш къде ще е?
Искрено исках да отговоря на въпроса на Ивар, защото като всички, и аз се страхувах от гнева му, но селото по нищо не приличаше на бивака на скридфините. Тези хора бяха горски обитатели, сабме — номади. Светилището можеше да е навсякъде.
— Нямам представа — признах, — но предполагам, че нояде бягаше към него или за да потърси там убежище, или за да се помоли на своя бог за помощ.
— И аз това си мислех — каза Ивар и бързо пое към гората, в посоката, в която се бе отправил шаманът.
Светилището се оказа на по-малко от една стрела разстояние от градините, зад висока, посивяла от времето дървена ограда. Заобиколихме я — нямаше и тридесет крачки — в търсене на врата, но такава не намерихме. Очаквах Ивар да вкара в действие брадвата си, но ти подходи предпазливо.
— Не вдигай много шум — ми каза. — Нямаме много време, а и селяните скоро ще съберат силите си. Ела, ще те прехвърля.
Ивар ме повдигна и пусна от другата страна на оградата. Както и очаквах, светилището бе просто. Зад кръглата ограда имаше само утъпкана пръст. В центъра ѝ видях нещо, което от пръв поглед взех за масивен дървен кол. После видях, че селяните са почитали сиейде — поразен от светкавица стар дънер, бегло наподобяващ седнал мъж. За да подчертаят приликата, му бяха издялали колене и скръстени ръце, и изтънили врата.
Открих резето за вратата и пропуснах вътре Ивар.
— Все пак не са били чак толкова бедни, Торгилс — каза той. Гледаше простата дървена купа на коленете на идола, в която селяните бяха оставяли дарове за бога си. Пристъпих до Ивар и надникнах. Изведнъж гърдите ми се стегнаха, зави ми се свят, не защото в купата имаше гнусен дар, а заради нахлулият в съзнанието ми спомен. Купата бе до половината пълна със сребърни монети. Повечето бяха стари, изтрити и нечетливи. Трябва да лежаха там от поколения. Но имаше и няколко, които не бяха потъмнели и надписите им се четяха. Всички бяха със странните криволичещи букви, които познавах от незабравимите дни в Лондон. Когато за първи път се любих с Елфгифу, тя носеше на изящния си врат наниз такива монети.
Ивар отскубна ръкава на ризата си и завърза единия край; получи се импровизирана торба. Даде ми да я държа и изсипа вътре водопада монети. После захвърли дървената купа встрани и по-гледна към грубо издяланата глава на статуята. На врата ѝ имаше торква, толкова отдавна на открито, че бе невъзможно да се прецени дали е от просто желязо или от потъмняло сребро. Ивар очевидно реши, че металът е скъпоценен, защото се пресегна да я свали. Само че торквата не поддаваше. Намесих се, преди да вкара секирата в действие.
— Не го прави, Ивар — казах, опитвайки се да звуча спокойно и разумно.
Ивар се обърна към мен и се намръщи.
— Защо не?
— Свещена е — казах. — Принадлежи на сиейде. Кражбата ѝ ще ти навлече лош късмет.
— Не ми губи времето. Кой е сиейде? — изръмжа. Започваше Да се ядосва.
— Богът на селото.
— Техен си бог, не мой — отвърна Ивар и размаха брадвата си. Радвах се, че замахна към статуята, не към мен — обезглави дървения идол с един-единствен удар.
Ивар вдигна торквата и я затъкна на голата си ръка.
— Много си плах, Торгилс — упрекна ме той. — Виж, даже ми е по мярка. — След което хукна към вратата.
Върнахме се при реката по тъмно. Екипажите на двете лодки вече бяха на борда и чакаха. Накарали бяха пленниците да легнат в трюма. Гребците потеглиха в мига, в които двамата с Ивар заехме местата си. Мракът прикри изтеглянето ни. Не ни пресрещнаха местни. Веднага щом се върнахме в лагера, Ивар настоя незабавно да се приготвим и потеглим. Призори вече плавахме обратно към голямата река.