— Какво искаш да кажеш? — попитах, макар да разбрах защо спомена и любовта.
— Нашата господарка има избухлив нрав.
— Защо го казваш?
— Стига, хлапе. Знам Елфгифу още от хърбаво хлапе. Все гледаше да се измъкне от бурга. Прекарваше половината си време при мен и жената. Играеше като най-обикновено дете, нищо че правеше повечко бели. Ставаше цяла лисичка, ако я хванеш. Но е с добро сърце и ние си я обичаме. Много бяхме горди, когато я омъжиха за Кнут.
— Какво общо има това с избухливия ѝ нрав?
Едгар се спря с ръка на вратата на птичарника и ме погледна право в очите. В неговите имаше весела искра.
— Не си мисли, че си първият, когото е харесала — каза. — Почти веднага, след като пристигна, стана ясно, че не ставаш за кучкар.
Зачудих се за какво са се довлекли чак от Лондон, питах домакина и той ми каза, че са те включили към ескорта на господарката по нейно изрично настояване. Аз заподозрях нещо, но не бях сигурен до сцената снощи. И тя е права — продължи той. — Напоследък покрай другата кралица, Ема, с нея не се отнасят добре, а Кнут все го няма. Бих казал, че и тя има право на свой живот. Елфгифу винаги е била изключително добра с мен и жената. Когато датчаните отвлякоха дъщеря ни, тя предложи да плати откупа, ако открием момичето. И наистина ще го направи.
Настъпи сезонът за лов със соколи. От два месеца подготвяхме вече сменилите оперението си птици. В птичарника живееха три перегрина, един чучулигар, двойка малки ястреби — врабчари и скъпият исландски сокол, който ме вкара в беля. Исландският сокол, каза ми Едгар, струва колкото теглото си в чисто сребро или „колкото трима роби или четири непохватни кучкаря“. Ходехме в птичарника всеки ден, както казваше той, да „очовечим“ птиците. Това значеше да ги хващаме и привикваме към хора; докато растяха перата им, ги захранвахме със специална храна, за да укрепнат. Едгар се оказа също толкова опитен с птиците, колкото и с хрътките. Предпочиташе да храни дългокрилите соколи с гълъби, змиорки и отровни змии, а късокрилите ястреби — с мишки. Сега разбрах защо под стойките им има пясък — събирахме барабонките на всяка птица и Едгар внимателно ги изследваше. Обясни ми, че ловните птици страдат от човешки болести като краста, ревматизъм, глисти, афти и кашлица. Когато засече признаци на подагра в един от по-старите перегрини, ме изпрати да изнамеря таралеж, който обяви за единствения лек в случая.
Повечето птици, с изключение на исландския сокол и на един от врабчарите, бяха вече обучени и след порастването на новите пера трябваше само да си припомнят ловните задължения. Но исландският сокол бе пристигнал наскоро, затова и очите му бяха зашити.
— Така птицата стои мирна по пътя — обясни ми Едгар. — Пристигне ли, малко по малко отпускам конеца, за да може постепенно да огледа и свикне с новия си дом. Може да изглежда жестоко, но единственият друг начин е да пъхнеш главата ѝ в кожена качулка, а аз не обичам да го правя с птица, заловена след като се е научила да ловува. Сложиш ли твърде скоро качулката, можеш да я ожулиш и нараниш.
Сметна за нужно и да ме предупреди:
— Кучето с времето започва да разчита на господаря си, докато ловната птица запазва независимостта си. Можеш да опитомиш птицата и да я обучиш, и няма по-голямо удоволствие от това да я видиш как застига плячката, а после как се връща на ръката ти. Но помни, че излети ли птицата, тя може и да избере свободата. Това разбива сърцето на соколаря.
Птиците ме привличаха заради свободолюбивия си дух, а и бързо открих, че ме бива да се оправям с тях. Едгар ме пробва на един от малките врабчари, най-прозаичната от поверениците му, още необучена птица. Показа ми как да завържа десетсантиметровите ремъци към краката ѝ със специален възел и да прекарам по-дългата каишка през металните пръстени в краищата им и ми даде защитна ръкавица. Всеки ден носех на врабчаря прясно убитата му мишка и го окуражавах сам да идва при топлия труп в ръката ми. При пристигането си врабчарът беше шумен и избухлив — според Едгар сигурен знак, че са го хванали още голишарче, — а след две седмици вече подскачаше напред-назад като кокошка. Едгар призна, че никога не е виждал толкова бързо опитомен сокол.
— Ти май наистина имаш подход към жените — подхвърли многозначително, тъй като само женските соколи стават за лов.
Накрая Едгар реши, че съм достоен да обуча исландския сокол. Смело решение, и донякъде суеверно — може би реши, че като неин „сънародник“ ще разбера по-добре птицата. А може и да играеше по-подмолна игра, нали знаеше, че съм дошъл в Нортамптън по изричното настояване на Елфгифу.
Ходех при сокола два или три пъти на ден, хранех я — птицата отново бе женска — и веднъж седмично я къпех в жълт прах, за да прогоня бълхите, давах ѝ да кълве пилешки крила, за да заякнат мускулите на врата и тялото ѝ, и протягах новата си ръкавица — много по-здрава от предишната, — за да скача от стойката си на ръката ми. След месец соколът бе достатъчно питомен да му се сложи качулка. Започнахме да излизаме навън; пусках великолепната опръскана с бяло птица на дълга верижка да обира късовете месо, които предварително поставях на някой пън. Още седмица и Едгар подхвърляше във въздуха кожен чорап, „украсен“ с гълъбови криле, а соколът, още завързан, излиташе от ръкавицата ми, поразяваше примамката и я приковаваше към земята, за което получаваше на града гълъб.