— От теб ще излезе първокласен птичар — бяха думите на Едгар, а аз цял пламнах от удоволствие.
Два дни след изблика на Елфгифу на банкета, за първи път позволихме на сокола да излети без верижката, критичен и деликатен момент в обучението ѝ. Призори го отнесохме на тихо място, далеч от бурга. Едгар размаха примамката; застанал на петдесетина крачки от него, аз свалих кожената качулка на сокола, разхлабих ремъците и вдигнах високо ръка. Птицата веднага засече въртящата се примамка, изхвърча от ръкавицата с мощен отскок, който усетих чак в рамото си и смъртоносно се стрелна право към целта. Впи се в кожената примамка с такава сила, че я откъсна от ръцете на Едгар и я отнесе ведно с влачещото се след нея въже на едно дърво. С Едгар се вцепенихме, чудейки се дали ще се възползва от възможността да отлети на свобода. Не можехме да я спрем. Но когато бавно вдигнах ръка, соколът покорно се стрелна обратно към ръкавицата. Наградих я с къс сурово гълъбово месо.
— Значи най-после дойде да си получи кралския пай — тихо ми подхвърли Едгар на връщане, когато видя кой чака пред птичарника. Елфгифу беше в компанията на двама слуги. За миг се подразних от скрития намек в думите на Едгар, после пак ме обхвана познатото чувство — краката ми омекнаха в присъствието на най-красивата и желана жена на света.
— Добро утро, господарке — каза Едгар. — Дойде да видиш исландския сокол ли?
— Да, Едгар — отговори тя. — Готова ли е вече птицата?
— Не още, господарке. Седмица или десетина дни и ще я подготвим за лов.
— А измисли ли ѝ име? — попита Елфгифу.
— Кръсти я Торгилс.
Елфгифу се извърна към мен така, сякаш ме виждаше за първи път в живота си и попита:
— И какво име измисли за сокола ми? Дано да ми хареса.
— Хаброк — отговорих. — Дългобедрата, заради пухкавите пера по краката ѝ.
Сърцето ми подскочи от леката ѝ усмивка.
— Знам. Според легендите за старите богове, Хаброк значи и „най-добра сред соколите“, нали?
Имах чувството, че ще литна.
— Едгар — продължи тя, — няма да забравя обещанието ти. След десет дни, броено от днес, излизаме на лов. По два пъти в седмица, ако соколите са във форма.
Така започна най-идиличната ми есен в Англия. Елфгифу пристигаше при птичарника на кон, обикновено с по една придружителка, понякога и сама. С Едгар я чакахме също на коне. Кои птици да извеждаме, зависеше от дивеча. Едгар обикновено взимаше някой от перегрините, аз — исландския сокол, а Елфгифу поемаше от ръцете ни мерлина или някой от врабчарите, които бяха по-леки и подходящи за носене от жени. Винаги яздехме до едно и също място, обширно открито пространство, нещо средно между степ и блато, където птиците имаха място за летене. Там спъвахме конете и ги оставяхме на грижите на слугинята на Елфгифу, и прекосявахме голото място, което с туфите си трева, малки храсти, езерца и канавки, бе идеален дом за преследвания от нас дивеч. Едгар пускаше любимия си перегрин, опитната птица се издигаше все по-високо и високо в небето и кръжеше там, докато не засечеше плячка. Ние продължавахме пеша. Понякога стряскахме някоя патица в канавките или бекас в храстите. Подплашеното животно се вдигаше във въздуха, перегринът набелязваше посоката на полета му и се спускаше право надолу, нагаждаше се към скоростта на жертвата и се стоварваше върху ѝ като перната светкавица, изпратена от Тор. Понякога я убиваше с един удар, друг път дивечът се изплъзваше или снишаваше; тогава перегринът се издигаше за нова атака или преследваше плячката си по земята. Сравнително рядко тя избягваше; тогава с Едгар завъртахме примамките и примамвахме разочарованата, ядосана птица да се върне на ръката ни.
Към средата на първия ни лов Едгар попита Елфгифу дали иска да пусне Хаброк. Сърцето ми бясно затуптя. Исландският сокол е царствена птица, достойна за крал, и за кралица, разбира се, но Хаброк бе твърде тежка за Елфгифу. Аз застанах до нея, готов да пусна птицата. Нещата се развиха така, че следващото животно, на което попаднахме, бе заек. Изскочи от една туфа трева, красиво животно, грациозно и силно, и заподскача нахално с вирнати уши, сигурен знак, че е убедено в бягството си. Погледнах Елфгифу и тя ми кимна. Махнах каишката на Хаброк — качулката вече бе свалена — и метнах великолепната птица. За около миг тя се поколеба, после засече в далечината подскачащата из острата трева и бодилите жертва. Няколко размаха с криле, за да набере височина и види ясно заека, после Хаброк се спусна към бягащото животно. То усети опасността и ускори крачка, после в мига, в който соколът го застигна, се снижи към земята и потърси убежище в един дребен храст. Хаброк се стрелна нагоре отново се спусна, този път нападайки от другата страна. Заекът, изплашен, напусна прикритието си и вече с прилепнали уши и пълна скорост, напрягайки всеки мускул, затича към гората. Отново изкара късмет. Малко преди да нанесе удара си, соколът се обърка от един попаднал на пътя храст, и по неволя намали скоростта. Заекът вече наближаваше гората и почти се бе отървал. Изведнъж Хаброк се изстреля напред, изви и се озова точно пред него. Вдигна се вихрушка от пера и козина, и хищник и плячка изчезнаха сред гъстата трева. Аз затичах напред, ориентирайки се по слабото подрънкване на звънчетата на краката на Хаброк. Разгърнах тревата и открих сокола, кацнал върху трупа на заека. С острия си клюн, който Едгар наричаше зъб, бе „прерязал“ гърлото на заека и сега разкъсваше козината, за да стигне до топлата плът. Оставих го да откъсне няколко хапки, след това внимателно го поех и върнах качулката.