— Разкажи ми — присламчи се по-близо Елфгифу.
— Поезията е медовината на боговете, родила се от жлъчта във вените на звяра Квазир. Лошите джуджета убили Квазир и източили кръвта му в три големи казана. Когато казаните преминали в ръцете на великана Сутунг и дъщеря му Гунлод, Один се нагърбил да открадне медовината. Преобразил се в змия — той може да се въплъти, в каквото си поиска — промъкнал се през един отвор в планината, която пазела бърлогата на Сутунг и подмамил Гунлод да му позволи да отпие три пъти, по веднъж от всеки казан. Толкова могъщ бил Один, че ги пресушил и трите. После се преобразил на орел, за да върне в Азгард, дома на боговете, скъпоценната течност в гърлото си. Но великанът Сутунг също се преобразил на огромен орел и литнал след Один. Щял и да го задмине, но Один изплюл няколко капки от медовината и така, олекнал от скъпоценния си товар, се добрал до Азгард миг преди преследвача си. Отървал се на косъм. Сутунг приближил толкова много, че когато размахал меч по Один, Один трябвало рязко да се спусне надолу, а мечът отрязал върха на перата на опашката му.
— Очарователна история — отбеляза Елфгифу. — Но дали е вярна?
— Погледни — казах, извъртях се на една страна и ѝ показах притихналата Хаброк. — Откакто Один изгубил перата си, всички соколи и ястреби се раждат с къси опашки.
Точно тогава тихото подрънкване на звънчетата на сокола на Едгар ни предупреди, че е време да се връщаме в бурга.
Идилията ни не можеше да продължава вечно. Очакваше ни още само една среща, преди тайното ни убежище да бъде разкрито. Денят бе задушен, като пред буря. Елфгифу кой знае защо бе решила да дойде без придружител, само с кученцето си. Повечето хора биха го намерили за сладко малко създание, кафяво-бяло, вечно нащрек, с блестящи, интелигентни очи. Аз обаче знаех мнението на Едгар за домашните кученца — според него те бяха разглезена напаст. Обхвана ме лошо предчувствие, което погрешно отдадох на неприязънта си към кучетата.
Елфгифу усети неодобрението ни.
— Настоявам Макус да дойде с нас — каза твърдо. — На него също се полага да се позабавлява сред природата. Няма да притеснява Хаброк и другите птици.
Потеглихме, като Макус стоеше на лъка на седлото на Елфгифу. На обичайното място завързахме конете и продължихме към мочурището пеш. Макус щастливо подскачаше с развети уши сред храстите и високата трева пред нас. Дори вдигна една яребица, която Хаброк залови, описвайки великолепна светкавична дъга.
— Видя ли — каза Елфгифу. — Не знам защо с Едгар така се намръщихте на кученцето. Ето че и то върши работа.
Бяхме се любили и лежахме в колибата, когато Макус залая възбудено. Миг по-късно чух и настойчивото подрънкване на звънчетата на Едгар. С Елфгифу бързо се облякохме, аз грабнах Хаброк и опитах да се престоря, че сме лежали в засада покрай блатото. Твърде късно. Бяха изпратили една слугиня, старата дойка на Елфгифу, да открие и върне господарката си в бурга. Ентусиазираният лай на Макус я бе довел до наблюдателницата на Едгар. Той опитал да отвлече вниманието ѝ и да ѝ попречи да тръгне по пътечката към убежището ни, но кучето изскочи от колибата и ентусиазирано доведе слугинята при скривалището ни. Едва много по-късно научих колко сериозна беля е станала.
Връщахме се към конете, когато Едгар погледна назад и видя високо в небето към гнездото си да лети самотна чапла. Напредваше с широки, премерени махове; криволичещият ѝ курс следваше потока, който щеше да я отведе у дома. Пристигането на слугинята съсипа лова ни и Едгар реши да опита да възвърне поне част от удоволствието. Чаплата е най-едрата плячка за перегрина. Едгар го впусна и вярната птица полетя спираловидно нагоре, не под чаплата, а успоредно с нея, за да не я подплаши. Когато набра височина, се обърна и се стрелна бясно надолу, носейки се из въздуха с такава скорост, че бе трудно да го следим. Но чаплата бе смела. В последния момент изви и се наведе, показвайки страховитата си човка и нокти. Перегринът на Едгар сви встрани и пропусна целта; миг по-късно отново полетя нагоре, за да набере скорост за второ нападение. Така ни се отвори рядката възможност, която с Едгар често обсъждахме: да пусна Хаброк на чапла.
— Бързо, Торгилс. Пусни Хаброк! — извика Едгар.
И двамата знаехме, че соколът ще нападне чапла, само в присъствието на опитна птица, по която да се води.
Посегнах да отметна кожената качулка, и тогава ме обхвана странно предчувствие. Имах чувството, че ръцете ми са оковани.
— Бързо, Торгилс! Нямаме време. Перегринът има още една възможност, после чаплата ще се скрие сред дърветата.
Нещо обаче ме възпираше.
Погледнах Едгар.