Врявата най-после замря и аз чух гласът на Гретир:
— Хвани здраво въжето! Готов съм да се изкатеря горе.
Хванах въжето и скоро главата и раменете на Гретир се появиха през отвора, и той се изтласка на тревата. После се обърна и започна да тегли въжето, докато се показа краят му и привързаният към него вързоп. Беше прибрал в туниката си събраните предмети, които сега разстели да огледа на земята. Имаше няколко бронзови съдини, брошки и украсени юзди, сребърна чаша и две сребърни гривни. Най-скъпият предмет бе къс меч, който мъртвият трябва да отнесе със себе си, стига Валкириите да сметнат, че е достоен воин за Валхала. Гретир измъкна оръжието от ножницата и лунните лъчи осветиха сложните мотиви по металното острие.
— Кралско оръжие — коментирах.
— Да. Трябваше да се преборя за него с хаугбуи — отговори Гретир. — Не искаше да се раздели с меча.
— С обитателя на могилата ли?
— Чакаше ме, седнал на стола на мъртвеца — каза Гретир. — Докато пристъпвах опипом в мрака и събирах даровете, изведнъж напипах крака му. Той скочи, нападна ме и опита да ме вкопчи в мъртвешката си хватка. Трябваше да се боря с него в тъмното, но накрая успях да отсека главата му и да го убия. Положих го с лице към земята, с глава между бутовете, за да не възкръсне.
Зачудих се дали Гретир казва истината. Наистина ли бе имало хаугбуи? Всички знаят историите за духовете на мъртвите, които живеят в мрака на гробниците и пазят съкровищата им. Понякога се превъплъщават в драугри, живите мъртви, които излизат от гроба и плашат хората, също както призракът на Кар Стария бе прогонил местните селяни. Единственият начин един хаугбуи да намери покой, е да отрежеш главата му и я поставиш върху задните му части. Или Гретир само се мъчеше да оправдае шума и бъркотията, безсмислените си приказки и бойните викове? Дали се срамуваше да признае, че Гретир Силния се ужасява от тъмното и че чисто и просто се е сблъскал със скелета на Кар Стария, поставен седнал в погребалния си стол? За да запазя самоуважението му, не поставих под съмнение историята с призрака от могилата.
Самочувствието и дързостта му се проявиха и на следващата сутрин, когато спътниците ни се събудиха. Гретир дори не опита да скрие новите си придобивки. Бях изненадан, че взе плячката и когато посетихме фермата на Торфин, за да подновим запасите за кораба.
Торфин веднага позна нещата, които Гретир нагло извади на масата.
— Къде намери това? — попита.
— В гробницата на хълма — отговори Гретир. — Призракът на Кар Стария не е чак толкова страшен, колкото се говори. По-добре си ги пази сам.
Торфин сигурно знаеше за репутацията на Гретир, защото предпочете да не го предизвиква.
— Вярно е, че заровените съкровища не са от полза за никого — отговори сговорчиво. — Имаш моите благодарности, задето ни връщаш семейните ценности. Мога ли да ти предложа награда за смелостта?
Гретир пренебрежително сви рамене.
— Нямам нужда от подобни неща. Искам само да прославя името си. Но ще запазя меча като спомен от този ден. — След което грубо се извъртя на пети и си тръгна с красивия къс меч.
На връщане към кораба мислех върху отговора му. Опитвах се да разбера мотивите на Гретир. Ако бе ограбил могилата, за да се възхитят околните на смелостта му, защо се държа толкова троснато после? Защо винаги бе така груб и заядлив?
Изравних крачка с него. Както си му бе обичаят, крачеше сам, встрани от останалите.
— Онзи мъж, заради чиято смърт те поставиха извън закона в Исландия, защо го уби? — попитах. — Да убиеш някого за дреболия като торба храна не е най-добрият начин да спечелиш чест и слава.
— Беше грешка — отговори Гретир. — На шестнадесет не можех да преценя силата си. Пътувахме с няколко съседи на баща ми през мочурищата. Изведнъж открих, че ми липсва една торба сушена храна, която бях привързал към седлото. Върнах се на мястото, където бяхме спрели да дадем почивка на конете и открих един друг мъж да тършува из храстите. Каза, че и неговата храна била изпаднала. Миг по-късно вдигна една торба и заяви, че е открил това, което търси. Приближих се да проверя и ми се стори, че торбата е моя. Когато се опитах да му я отнема, той без предупреждение измъкна секирата си и замахна към мен. Аз я сграбчих за дръжката, извъртях острието и отвърнах на удара. Той обаче изтърва секирата, тя изведнъж се освободи и аз, без да искам го ударих по главата. Умря на място.
— Не се ли опита да обясниш това на другите? — попитах.
— Какъв смисъл — свидетели нямаше. А и във всеки случай мъжът бе мъртъв и аз бях убиецът. Противно на природата ми е да търся мнението на другите. Не гоня одобрението, нито презрението им. Какво значение има как ще ме запомнят идните поколения?