Бърз като светкавица Гретир се извъртя и със свободната си ръка изтръгна копието на врага ми, който побягна към вратата и я затръшна зад гърба си.
— Добре ли си? — попита Гретир, докато несигурно се изправях на крака. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне.
— Да, ей сега ще дойда на себе си.
Чувах враговете ни отвън, крещяха обиди и заплахи, че не били свършили с нас. Гретир наклони глава и се заслуша, после подметна плененото копие, засили се и го метна по вратата. Толкова голяма бе силата му, че оръжието проби дървото. Чух как някой проплака от болка. Секунди по-късно от нападателите ни нямаше и следа.
— Съжалявам. Не исках приятелството ни да те вкара в неприятности — тихо каза Гретир. — Това не е твоя вражда.
— За какво са приятелите, ако не делят всичко поравно? — попитах. Независимо от главоболието, усещах как в мен се надига нов вид самочувствие. След смъртта на Едгар и раздялата с Елфгифу се бях носил по течението. А ето, че Гретир ме провъзгласи за свой приятел. Животът ми бе поел в нова посока.
Глава осма
— Заради силата му е — сподели с мен Торстайн Галеона две седмици по-късно. С Гретир най-после открихме исландски кораб, който срещу кожодерска сума ни откара в Торнсберг. Тримата — Торстайн, Гретир и аз — седяхме край кухненската маса във фермата на Торстайн. — Виж моята ръка. — Торстайн нави ръкав. — Може да се каже, че съм доста як. Обаче виж ръката на Гретир. Има мускули като на бивол, а и тези по гърдите и раменете не им отстъпват. Като деца се състезавахме кой ще вдигне най-тежкия камък и ще го метне най-далеч. Гретир винаги печелеше, а когато поотрасна, хората започнаха да се обзалагат дали ще успее да вдигне някой особено тежък камък, по техен избор. Обаче като го погледнеш, няма да кажеш, че е силен, не и преди да си свали ризата. Затова хората толкова често го подценяват. Предизвикват го, а после се чудят какво им е дошло на главата. Ако беше едър, страховит мъжага, нямаше да си навлича и половината беди, които като че ли го следват навсякъде. Хората щяха да стоят далеч от него.
Гретир както обикновено, почти не участваше в разговора. Виждах, че доведените братя ги свързва топло, пък било то и в основната си част, неизказано чувство. Убивахме си времето в очакване капитанът, който ни доведе до тук, да реши дали да рискува да продължи към Исландия. Приятелят ми обяви решението си да се върне у дома. На мен довери, че макар до края на присъдата му да остават още шест месеца, поне що се отнася до него, случаят е приключен. Смяташе, че е прекарал в изгнание достатъчно време, за да анулира кръвния си дълг към роднините на убития. Вече го познавах по-добре и разбрах, че недоотбитата присъда сега по-скоро го предизвиква, отколкото възпира. Вярваше, че ще добие слава — било то и печална — като мъж, достатъчно смел да нагоди присъдата към собствените си разбирания за справедливост.
Когато Гретир сподели решението да се завърне у дома, брат му обмисли внимателно въпроса и накрая каза с гърления си, боботещ глас:
— Съмнявам се баща ти да се зарадва да те види или изобщо да ти проговори. Предай от мен поздрави на майка ни и ѝ кажи, че съм се уредил добре в Норвегия. Каквото и да стане, искам да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. А ако се случи най-лошото и бъдеш подло убит, се кълна, че ще открия убиеца ти и ще отмъстя. Давам ти думата си за това.
Макар и Гретир да обеща на алчния ни капитан да удвои обичайната такса до Исландия, капитанът вече три пъти отлагаше заминаването, не защото се страхуваше от лошия късмет на Гретир, а защото се опасяваше да не попадне на някоя късна зимна буря. Беше продажен, но пък добър моряк. Дори в този миг бе на кораба си в малкия поток до фермата на Торстайн и изпитателно се взираше в небето, следеше накъде се движат облаците и се молеше на Ньорд, бога на ветровете и вълните. Знаеше, че да прекосиш откритото море до Исландия не е шега работа по това време на годината.
Моряците дават прякори на корабите си. Плавал съм на Гмуреца, който имаше проблеми с газенето, а Ситото очевидно пропускаше вода. Екипажът наричаше кораба, който сега очаквахме да ни отведе в Исландия, Шишкото. Мъжът, построил го преди много години, планирал двойно по-голям кораб и едва след като предната част била завършена, си дал сметка, че средствата му са на изчерпване. Дървеният материал в Исландия по необходимост се внася от Норвегия. През онази година цените му рязко скочили, а собственикът на Шишкото бил вече здравата затънал в дългове и довършил кораба с останалия му наличен материал. В резултат носът на Шишкото бе елегантен и добре нагоден за плаване, но кърмата беше за оплакване, тромава и неугледна, и точно тя за малко не доведе до гибелта ни.