— Обичам тази страна — каза Гретир. — Това е моят дом и никой не може да ме прогони оттук. Земята ще се погрижи за мен.
— Това няма да ти е достатъчно.
— Има една поговорка, „Гола е гърбината на този, който няма братя“ — отговори Гретир. Извади меча, откраднат от погребалната могила и с върха му изсече дълга ивица торф. После с копието си — след нападението в кръчмата навсякъде се движеше въоръжен — надигна торфа така, че да се оформи арка. — Дай дясната си ръка — каза. Когато подадох ръка, той леко прокара острието на меча по дланта ми. Все едно ме докосна с перце, но бликна кръв. Гретир прехвърли меча в лявата ръка и на свой ред сряза дясната си длан. Протегна ръка, дланите ни се срещнаха и кръвта се смеси. После се наведохме и минахме под торфа.
— Вече сме фостбрадралаг — каза Гретир. — Кръвни братя. И връзката помежду ни ще прекъсне само смъртта.
Сега, връщайки се към клетвата под арката, си давам сметка, че това бе поредният решаващ момент в живота ми. Аз, който не познавах майка си и чийто баща се държеше резервирано и студено, най-после открих сродна душа. При друго стечение на обстоятелствата сигурно щях да имам истински братя и сестри или по северния обичай, щях да бъда отгледан от приемно семейство. Вместо това се сдобих с кръвен брат, решение, взето от двама големи мъже, което направи връзката помежду ни още по-силна.
— Е, кръвни братко — каза Гретир с немирно пламъче в погледа. — Ето и първата ми молба към теб. Искам да ми помогнеш да си открадна кон.
И преди изгрев-слънце двамата с Гретир, облечени в тъмни дрехи, припълзяхме на една поляна, където бях мярнал красива черна кобила. Под прикритието на мрака успяхме да я примамим да се отлъчи от стадото, достатъчно Гретир да ѝ метне юзда, скочи на гърба ѝ и потегли към дома. Или приятелството ни, започнало с обир на гроб, официално влезе в сила с кражбата на кон.
Глава девета
Тук стигам до един от по-нещастните епизоди в мемоарите ми, сиреч първата ми женитба. Кратък и безрадостен, този брак сега ми изглежда толкова далечен, че трудно си спомням подробностите. И все пак той имаше важни последици и затова няма как да не го включа в разказа си.
Тя се казваше Гунхилдур. Беше четири години по-голяма от мен, по-висока с половин глава и склонна към напълняване, с млечна, бледа кожа, забележително красива руса коса и бледи сини очи, изпъкнали, когато се ядосаше. Баща ѝ беше средно заможен селянин от северозападната област, и макар и далеч да не ме одобряваше за зет, знаеше, че не би могъл и да се надява на по-добър. Дъщеря му, третата от общо пет, наскоро се бе развела по причини, които така и не открих. Може би следваше да приема това за предупреждение и да бъда по-предпазлив, тъй като — както сам щях да се уверя — за нордическите жени е лесно да се разведат, а един развод може да излезе скъпо за мъжа.
Преди да се сключи исландският брак, се уговарят две зестри. Едната е от женска страна, и цели да помогне на двойката да се установи самостоятелно и в случай, че бракът се провали, се връща на булката. Обратно, зестрата на съпруга, мундура, представлява обща собственост и в случай на развод може да остане у съпругата, ако тя докаже, че вината е на съпруга.
Защо се ожених? Предполагам, защото и Гретир, и Снори Годи, който минаваше за много умен мъж, ме посъветваха да го направя. Дълбоко в себе си обаче признавах, че съм самотен след завръщането на Гретир при семейството му. А и Снори се зае да ми намери жена, или бях, общо взето, лишен от избор. Като много мъже, наближаващи зенита на престижа и властта си, Снори не можеше да се въздържи да се бърка в делата на околните, колкото и незначителен да бяха те.
А аз определено бях незначителен. Незаконороден и на две години отпратен от майка ми при баща, който се бе оженил повторно и почти не ми обръщаше никакво внимание, не можех да предложа на бъдещата си съпруга нито пари, нито бляскаво бъдеще. Нито пък би било разумно да ѝ казвам, че съм кръвен брат с най-прочутия разбойник на острова. Затова тихомълком оставих Снори да води преговорите вместо мен. Предполагам, че репутацията му на най-изтъкнат старейшина в областта бе в моя полза, а може и да имаше някакво тайно споразумение между него и Одун, бащата на Гунхилдур. Каквато и да бе истината, Снори ме покани да живея в дома му, докато уреди подробностите. Всичко вървеше гладко, докато не стигнахме до мундура. Старият Одун, най-стиснатият и надут мъж, който съм срещал, попита каква цена съм готов да платя за, както я нарече, „прелестната“ му дъщеря. Ако Одун се бе държал по-добре с мен, щях да кажа, че съм без пукната пара и бракът щеше да пропадне. Аз обаче глупаво предложих моят дял да е под формата на скъпоценен камък, толкова рядък, че никой не е виждал такъв в Исландия. Одун в началото бе скептично настроен, после — любопитен и накрая, когато разтопих недодяланата оловна птица и извадих рубина, изумен.