Още по-голямо бе въздействието на рубина върху дъщеря му. В мига, в който го видя, Гунхилдур реши, че трябва да го има и да се фука с него пред сестрите си. Той бе нейният начин да им върне за годините злобни забележки за свадливия ѝ нрав. А както баща ѝ прекрасно знаеше, наумеше ли си Гунхилдур нещо, нищо не можеше да я спре. И последните възражения на Одун се стопиха и той се съгласи с брака ни. Бъдещите ми тъст и тъща щяха да ни дадат за зестра едно малко отдалечено стопанство; моят мундур бе камъкът. В последния момент дали защото мисълта да се разделя с талисмана си и спомените, които ми навяваше за Англия, бе твърде болезнена, или заради някакво предчувствие, но се споразумях с Гунхилдур и баща ѝ в случай, че бракът ни се провали, да откупя камъка, заплащайки в брой равностойността на фермата. Рубинът бе оценен на двадесет марки сребро, сума, която помрачи живота ми с години напред.
Сватбата бе толкова скромна, че едва бе отразена от съседите. Не присъстваше дори Снори. Той беше на легло с треска. Гунхилдур се наконти само за да покаже огнения рубин. Стреснат открих, че церемонията ще се проведе от пътуващ свещеник, един от нароилите се „свети“ люде, които пътуваха от стопанство на стопанство подмамваха жените да приемат християнството и кръстят децата и не спираха да сеят хули срещу „варварската стара вяра“, според тях. На сватбената церемония аз разбрах, че жена ми е християнка за връзване. Потеше се до мен в сватбената премяна и с немелодичния си глас отвръщаше на въпросите с такава набожност, че явно вярваше на всяка дума на свещеника. От време на време забелязах и че собственически погалва увисналия между внушителните ѝ гърди рубин.
Сватбеното пиршество, организирано от тъста ми, бе на границите на мизерията; двамата със съпругата ми бяхме съпроводени до новия ни дом от малка група роднини, които после ни оставиха сами. По-късно същата вечер Гунхилдур категорично ми даде да разбера, че всякакви плътски отношения помежду ни са немислими. Отдала се била на Христос, уведоми ме надуто, и контактите с езичник като мен я отблъсквали. Не направих опит да оспоря решението ѝ. На път за фермата бях обмислял именно факта, че този брак е вероятно най-голямата грешка, която съм правил в живота си.
Нещата не потръгнаха и впоследствие. Скоро разбрах, че сватбеният дар, фермата, е крайно самоцелен. Намираше се твърде далеч от къщата им, за да я обработват сами, а тъстът ми бе прекалено стиснат да наеме човек да живее на място и я управлява, и твърде ревнив да позволи на съседите да наемат земите и пасищата. Явно бе решил, че един смирен зет е идеалното решение. От мен се очакваше да стегна стопанството и да му предавам една значителна част от сеното, месото и сиренето, които изкарам. С други думи, бях негов слуга.
Самата Гунхилдур не възнамеряваше да прекарва много време там с мен. След като се бе сдобила със съпруг или по-скоро, докопала огнения рубин, тя се върна към предишния си живот. Трябва да ѝ призная, че беше опитна домакиня, бързо почисти запуснатата от няколко години ферма и в общи линии я направи обитаема. След това обаче започна да прекарва все повече и повече време при баща си. Оставаше да пренощува там с извинението, че е твърде далеч, за да се връща в собствения си дом или ходеше на гости на глутницата си приятелки, от които ти настръхваше косата. Всички бяха скорошни, страстни християнки и основна част от времето си прекарваха да се поздравяват една друга с предимствата на новата вяра и да се оплакват колко изостанали са другите, на които сега гледаха отвисоко.
Трябва да призная, че ако си стоеше повече у дома, Гунхилдур щеше да ме намери за определено незадоволителен ратай. Бях напълно непригоден за земеделска работа. Намирах за потискащо всяка сутрин да ставам и се захващам за едни и същи сечива, да утъпквам все същите пътеки, да подкарвам все същите животни, да вадя слама от все същата купа, да поправям все същата паянтова барака и се връщам във все същото твърдо легло, което за моя радост, не трябваше да деля с никого. Честно казано, предпочитах Гунхилдур да отсъства, защото я намирах за повърхностна, отегчителна и невежа. Сравнявах я с Елфгифу и с мъка сдържах сълзите от отчаяние. Гунхилдур имаше нечовешка дарба да прекъсва мислите ми с убийствено банални забележки, а единственият ѝ интерес към околните явно се основаваше на финансовото им състояние, светоглед, който без съмнение бе възприела от сребролюбивия си баща. За да си отмъстя, аз вършех колкото се може по-малко работа.