— Искам да се изкажа в защита на Гретир — извиках аз. — Плавах с него миналата година и ако той не беше на борда, корабът ни щеше да потъне. Той спаси живота ми и живота на другите моряци. Гретир не е престъпник, осъден беше на Алтинга, без да му се даде възможност да се защити. Обещавам да покрия щетите на тези от вас, които са пострадали от кражбите му. — Тук ми дойде вдъхновение. — Ще ви направи чест да пожалите живота му. Хората ще запомнят подвига и великодушието ви. Предлагам Гретир да се закълне да напусне завинаги тази област и да не търси мъст от никой от вас. Той е човек на честта и няма да престъпи думата си.
Спечелиха ги честта и славата. Във всеки селянин, без значение колко скромно бе стопанството му, се криеше частица от мечтата за чест и жаждата за слава, които сподели с мен Гретир. Събралите се приглушено обсъдиха предложението ми. Беше ясно, че за тях ще е облекчение да не трябва да си мърсят ръцете с живота на престъпника. Най-после — след дълго, неловко мълчание — говорителят им прие предложението ми.
— Добре, тогава — каза. — Ще го пуснем, ако обещае да се разкара и никога повече да не ни причинява неприятности. — Погледна Гретир и попита: — Даваш ли ни дума?
Гретир кимна.
Някой предпазливо разслаби въжето му и отстъпи назад.
Гретир разтърка китки, после дойде при мен и ме прегърна.
— Благодаря ти, кръвни братко — каза, преди да изчезне в посока към тресавищата.
Гретир удържа на думата си, напусна областта и заживя в една пещера от другата страна на тресавището. Що се отнася до мен разкритието, че съм негов кръвен брат, сложи край на спокойствието ми. Някои съседи ме гледаха с любопитство, други отдалеч ме заобикаляха, а Гунхилдур изпадна в истинска ярост, когато чу за случилото се. Не само съм неверник, крещеше, ами и съм се сдушил, с най-долните престъпници. Гретир бил семе на дявола, изчадие на Сатаната. Бил извратен и зъл. Чувала била, че е магьосник, и говорел с демони и таласъми.
Свикнал с дежурните клетви на жена си, не казах нищо и донейде изпитах облекчение, когато тя обяви, че за в бъдеще ще живее при родителите си и че ако продължа дружбата си с Гретир, сериозно ще се замисли за развод.
За яда на Гунхилдур немалка роля изигра обещанието ми да платя компенсация на ограбените от Гретир фермери. Истината е, че не можех да си позволя подобен жест. Бях без пукната пара и едва ли не ратай на тъста си. Гунхилдур беше истинска дъщеря на баща си и да ѝ измъкна пари, беше едва ли не невъзможно. Нямаше смисъл да я питам дали ще ми позволи да прибягна до общата ни собственост, а единственият ценен предмет, който някога съм притежавал — огненият рубин, — сега бе неин мундур, който не можех да заложа дори като гаранция срещу заем. В продължение на няколко дни след срещата с Гретир се надявах, че жертвите му няма да ми напомнят за даденото обещание и че никога повече няма да ги видя. Но макар и да бяха жадни за слава и чест, те си оставаха селяни и ценяха парите. На вратата ми цъфна цяла върволица мъже, твърдящи, че са ограбени от кръвния ми брат. Гретир пресрещнал един на пътя и откраднал коня му; на друг взел ценни дрехи; няколко твърдяха, че Гретир е откраднал добитъка им. Естествено нямаше как да разбера дали казват истината. Бях сигурен, че силно раздуват размера на загубите си, но за да извоювам свободата на Гретир, аз призовах чувството им за чест, а след такъв красив жест не вървеше да се пазаря. Озовах се изправен пред сума, която нямах надежди някога да изплатя.
Транд, разбира се, бе чул за случилото си. На следващото ми посещение в дома му забеляза, че съм оклюмал и попита за причината. Когато му казах, че се тревожа за дълговете си, той попита:
— И колко точно дължиш?
— Общо почти седем марки — казах.
Транд отиде до леглото си, бръкна отдолу и измъкна малко ковчеже. Когато отметна капака, пред очите ми се откри гледка, каквато за последно видях, докато работех за Бритмаер. Ковчежето бе пълно почти догоре със сребро. Монетите бяха малко; мярнах части от бижута и сребърни торкви, счупена сребърна чиния, половин сребърна брошка, няколко смачкани пръстена, всички безредно струпани така, както ги е захвърлил в сандъка Транд. От дните си на послушник разпознах част от сребърен кръст и — тук сърцето ми подскочи — бижу, по което имаше същите криволичещи букви, като по сребърните монети на любимата огърлица на Елфгифу.
— Знаеш как да използваш това, предполагам — попита Транд и измъкна някакъв предмет от купа. На пръв поглед реших, че е метално стило, каквото бях използвал на уроците по писане в манастира. Но Транд търсеше другите две части. Когато ги събра, се получи везна, подобна на тази, която използваше Бритмаер, но по-малка и създадена така, че да може да се разглобява и да е подходяща за пътувания.