Казвах колко точно дължа на всеки фермер, а Транд ровеше из съкровището си и ми подаваше да тегля разни предмети. Когато, на един-два пъти, не откри парче сребро, което да отговаря на сумата, с меча си отсичаше излишната част.
— Така го правехме на времето — обясни той, — когато деляхме плячката. Няма какво да се занимаваш с монети; една марка сребро си е една марка сребро, без значение дали на нея стои главата на краля.
Понякога дори е по-добра, помислих, спомняйки си фалшификаторите на Бритмаер.
Достатъчно тактичен бях да сдържа любопитството си как е събрал съкровището си. Казах само:
— Давам ти дума, че при първа възможност ще се отплатя за щедростта ти.
В отговор той ми каза:
— Това е подарък, Торгилс. На мен не ми върши работа заключено в сандъка. — След което отново цитира Хавамал:
Когато се разплатих и с последната жертва на Гретир, реших че е време да посетя кръвния си брат. Нямах представа къде да го открия. Тръгнах през тресавищата в посоката, в която той пое, след като го спасих от ядосаните фермери. Стана така, че Гретир, настанил се в една издигната на високо пещера, ме видя отдалеч и посрещна в подножието на хълма. Едва изкачихме почти отвесната скала към дома му. Беше увесил на входа сиво одеяло, в същия цвят като скалата; пещерата се различаваше едва когато застанеш на няколко крачки от нея. Вътре имаше огнище и място за спане, където бе метнал кожения си спален чувал и запасите суха храна. Вода за пиене черпеше от малко ручейче в подножието на скалата. При входа на пещерата имаше купчина големи колкото юмрук камъни; Гретир ми обясни, че ги е събрал за отбрана.
— Към пещерата има само един подстъп — каза, — и той е право нагоре по склона. Мога да отблъсквам нападателите с часове.
Забелязах в другия край на пещерата да се търкаля втори спален чувал.
— Чий е? — попитах.
— На един мъж на име Стув Червената брада. Обявен е извън закона, като мен. Отиде за храна. Скоро ще се върне.
Червената брада се върна вечерта със сушена агнешка плешка и мях суроватка, откраднати от някаква овчарска колиба. Изпитах опасения в мига, в който го видях. В него имаше някаква притворност, която ме накара да застана нащрек. Използвах случая, когато излезе за малко от пещерата, за да разпитам Гретир.
— Откога познаваш Стув? Имаш ли му доверие?
— Не напълно — отговори Гретир. — Знам, че има мъже, готови да ме убият заради обявената за главата ми награда. Миналата есен дойде един, твърдеше, че и той е извън закона и търси подслон. Една нощ се промъкна към мен, мислеше, че съм заспал. Стискаше кама, но аз се събудих навреме и успях да я изтръгна от ръката му. Накарах го да признае, че е наемен убиец и се е надявал да спечели наградата на Торир от Гард.
— Торир предлага за главата ти двадесет и четири марки сребро, семейството на Вола е обещало същата сума. Това е два пъти повече от най-голямата награда, някога предлагана за убит скогармадур.
— Е, онази отрепка не успя да я получи — каза Гретир. — Убих го със собствената му кама, отнесох тялото до най-близкото езеро, увесих по него камъни и го изхвърлих във водата.
— Защо тогава делиш пещерата с Червената брада? Може и той да гони парите от наградата.
— Готов съм да поема този риск — отговори Гретир. — Държа го под око. Предпочитам да имам другар, колкото и подозрителен да е той, отколкото да живея в тресавищата сам. Особено след залез-слънце.
Спомних си как при цялата си страховита слава Гретир се бои до смърт от тъмното. Знаех, че е безсмислено да го убеждавам, че детинският му страх може да изложи живота му на опасност.
А опасенията ми не бяха безпочвени. През следващите няколко седмици едва се свъртах във фермата на тъста си. Редовно носех на Гретир храна и дрехи; двамата сядахме при отвора на пещерата и аз му разказвах какво се е случило в околността. Семейството и приятелите на Гретир преговаряха с хората на Вола. И двете страни бяха съгласни, че смъртта на Вола заплаща смъртта на брата на Гретир Атли. Поддръжниците на Гретир дори бяха събрали достатъчно пари да платят щедра кръвнина на Торир от Гард за смъртта на синовете му. Но Торир отказал да бъде умилостивен; щял да се задоволи само с главата на Гретир.
На едно от тези посещения заварих пещерата празна. Беше топъл ден и предположих, че Гретир е отишъл да се изкъпе и изпере дрехите си на близкото езеро. Оставих вързопа с храната, която му носех и тръгнах да го търся. Езерото се падаше от другата страна на нисък хълм. Изкачих го и се озовах пред обрасло с тръстика езеро, с едно-две островчета в средата. Виждах Гретир да плува в дълбокото; Стув Червената брада бе доста по-близо до брега. Видях как изгази от водата, върна се към купчината дрехи и бързо се облече. В забързаните му движения имаше нещо подозрително. Видях го да вади меча си от ножницата и да се спотаява в засада сред папура. Разстоянието бе твърде голямо, за да извикам и предупредя Гретир, който вече приближаваше брега. Той се изправи в плиткото и като се улавяше за папурите, започна да гази по хлъзгавото езерно дъно. Беше гол; ясно бе, че точно този момент е чакал Червената брада може би от месеци. Гретир беше в ръцете му.