— Защо?
— С другарите си често спорел дали съзнанието обитава главата или тялото и че сега има възможност да разреши спора. Щеше да вдигне камата — ако я изпусне, когато главата му се откъсне от тялото, решенията се взимат в главата. Ако ли не, значи тялото е взело решението и няма да се откаже от него.
— И как приключи този експеримент?
— Камата падна преди тялото.
— Ако правилно разбрах лужика, малцина от йомсвикингите са оцелели. Защо граф Хаакон ги е пожалил, след като се е зарекъл да избие всички?
Транд мрачно се усмихна.
— Заради Свен, сина на Буи. Имаше прекрасна руса коса, дълга и лъскава и Свен много се гордееше с нея. Стигаше почти до кръста му и той отделяше много време да я реши и сплита. Когато дойде неговият ред, поиска някой да държи косата му, за да не се изцапа с кръв. Торкел Лейра се съгласи и каза на един от хората си да отметне косата встрани. Но тъкмо когато Торкел замахваше с меча, Свен рязко отметна глава. Мъжът залитна, мечът се стовари върху китките и отсече едната му ръка. Торкел Лейра естествено се вбеси. Канеше се да замахне пак и този път да обезглави Свен, когато се намеси граф Хаакон. Каза, че йомсвикингите се показват леваци дори и в смъртта, и че ще е по-лесно да пусне останалите на свобода, стига да обещаят повече да не вдигат оръжие срещу него.
— Колко оживяха, за да положат клетвата?
— Само двадесет и петима от осемдесетте заловени — отговори Транд и преди да успея да задам очевидния въпрос, добави: — и да, аз бях един от тях.
Корабът ни влезе в канала към Йомсбург по здрач. За това време аз вече осъзнах, че погрешно съм приемал брега за еднообразен. Последните часове ни разкриха дълга редица скали, не голи и нащърбени като в Исландия, а същинска стена от кафяв и сив камък, която плавно преминаваше в дълга ивица бял пясък и дюни. Свърнахме в устието на една река, към построен на остров град, на мястото, където стръмен хълм рязко се издигаше от брега. На върха му се извисяваше крепостта на йомсвикингите. Наклона на хълма следваха два дълги бруствера, които образуваха военно пристанище вътре в охранявания периметър. Нашият кораб продължи нагоре по реката към търговския кей. Забелязах, че Транд гледа устието на йомсвикингското пристанище. Гледката едва ли му хареса. Пилоните покрай реката бяха почернели и изгнили. Покритите с метални плочи врати на крепостта, които при обсада пресичаха подстъпа към пристанището, висяха накриво на пантите си, защитните валове се рушаха.
След пускането на котвата с Транд напуснахме кораба и поехме към цитаделата. Градът изглеждаше достатъчно богат и далеч по-голям, отколкото очаквах, с прави улици и многобройни сергии, складове и магазини, сега затворени за през нощта. Лошата поддръжка започна да личи по хълма към крепостта. Пътят беше изровен и от двете му страни растяха плевели. Портата към крепостта също не бе добре охранявана. Триото отегчени войници дори не ни попречи да влезем в кръглия двор с параден плац в средата. От всяка страна имаше по четири големи постройки, очевидно казарми. Всяка бе дълга поне осемдесет крачки и солидно построена от тежки трупи. Забелязах, че три от казармите се рушаха — покривите им на места бяха хлътнали и на дупки. Използваше се само четвъртата, най-близката до входа. Покривът ѝ бе наскоро препокрит, от няколко комина се издигаше дим, а на пейки пред вратата ѝ няколко мъже говореха или играеха на разпъната на трикрака маса игра.
Когато приближихме, надигнаха глави. Транд бе още на двадесетина крачки, когато видях как един от мъжете става на крака. Беше с лице със силен загар от слънцето, облечен в скромни цивилни дрехи, но с непогрешимата стойка на професионален войник. Съдейки по сивата коса, трябва да бе на годините на спътника ми. Той изведнъж стовари ръка на масата и пуловете от играта се разхвърчаха из въздуха.
— Транд! — възкликна мъжът. — Кълна се в главата на вола на Химир! Това е Транд. Няма как да объркам тези пергели!
Затича към спътника ми и го сграбчи в мечешка прегръдка.
— Не мислех, че ще те видя пак! — извика непознатият. — Къде беше през всичките тези години? Чух слухове, че си ходил на походи из Ирландско море, но това беше преди поне десет години.