Същия следобед отидох да взема оръжието си. Оръжейникът досега ме гледаше с безразличие и ми зачисляваше повредени ризници и първото попаднало му под ръка оръжие. Сега знаеше, че отивам на война и се постара повече. Получих ново бирни и шлем вече по мярка, с метална мрежа, която се спускаше от носа надолу и пазеше гърлото. Оръжейникът ме снабди и с добър меч с украсена метална дръжка, две ками, половин дузина копия, пика и щит от липово дърво, както и бойна секира с къса дръжка. Когато изсипах оръжията си на земята до Транд, той коментира:
— На твое място щях да сменя дръжката на меча. Опаши я с насмолен конец, за да не се хлъзга, когато дланите ти се изпотят. Ще ти трябва и втори щит.
— Втори?
— Всеки има втори щит. Нищо показно, просто лек дървен диск. Нареждат се отстрани на кораба — има един специален улей по горния стрингер. Изглеждат ефектно. Опитът ми показва, че половината битка е спечелена още преди първия удар, ако успееш да внушиш на врага си страх с вида и държането си.
Съветът избра за емблема колело с редуващи се червени, черни и бели полета. Трябва да призная, че щитовете изглеждаха внушително. Придадоха на двата ни кораба заплашителен вид, макар и за познавача веднага да ставаше ясно, че и те, също като пристанището на йомсвикингите, са морално остарели и зле поддържани. Двата дракара, плоскодънни кораба от среден размер, бяха всичко останало от тридесеткорабната флота на йомсвикингите, основната част от която бе потопена или заловена от граф Хаакон. Корабните майстори на фелага бяха направили всичко по силите си да ги пуснат на море, запълниха със смола шевовете и намазаха дебело с катран външната страна на киловете, но дъските на палубите бяха криви и скърцаха, а по мачтите имаше пукнатини. За щастие покрай Йомсбург гледаха лен и без проблеми се снабдихме с нови платна и такелаж. И все пак, когато потеглихме през един ясен, хладен ден през септември, за всички ни бе пределно ясно, че двата кораба са трудни за управление и бавни, и че екипажите им са от по шестдесет неопитни моряци.
Един пълен дракар предлага малко удобства. Едва се разминавахте между сандъците, които служеха за пейки. Единственият проход бе дървена пътека в средата на кораба, свързваща малката палуба при носа с палубата на кърмата, където стоеше капитана-ют, набит великан, изгубил едното си око в някаква дребна разпра. Приличаше на едноок бандит. Огледах спътниците си — бяха от какви ли не земи и раси; приличахме повече на пирати, отколкото на обучена бойна единица. Истината бе, че сме наемници, тръгнали за пари и слава — и се зачудих колко ли ще трае дисциплината и верността към фелага.
Липсата ни на опит пролича в хаоса покрай отплаването. Открихме местата си по дракарите, отвързахме греблата и ги наместихме в ключовете. Мъжете пробно махаха с греблата, за да пробват силата си и се нагодят в най-удобната позиция. Тия, които не внимаваха, забиваха лакти в съседите или цапардосваха мъжа отпред. Понесоха се клетви и гневно мърморене на няколко езика, и капитанът ни трябваше да изчака със заповедта да вдигнем котва. Двата дракара бавно напуснаха пристанището, а нестройно размаханите гребла им придаваха вид на сакати насекоми.
Течението работеше за нас. Задминахме сега неизползваемия пристанищен портал и се отправихме към устието на реката. Тук стана ясно кои от мъжете са се учили да гребат по реки и езера и кои са истински моряци. Тези от по-спокойните води гребяха с мощни, плавни движения, при опитните моряци те бяха кратки и насечени, като, разбира се, двата стила не си пасваха и това породи още псувни и спорове. После дракарите бяха подхванати от първите океански вълни и един от „речните“ гребци си изкълчи китката. За щастие случихме на попътен, свеж източен вятър. Вдигнахме новото платно, прибрахме греблата на борда и оставихме управлението в ръцете на капитана и кормчията му.
— Да благодарим на Свантевит за този вятър — каза лужикът до мен, бръкна в ризата си, извади малко дървено изображение на своя бог и го закрепи в една ниша до седалката си. — Някой да познава този бряг?
Мъжът през три места от нас трябва да беше селандер.
— Минавах редовно оттук с чичо ми, докато караше плодове и зеленчуци за Рутен. Няма много за гледане и не е особено труден, като научиш каналите. Трябва да следиш за пясъци и плитчини, но има много удобни поточета и заливи, където да се подслониш, ако излезе вятър.
— Богата страна ли е? — попита с надежда нов глас.