Капитаните на двата датски кораба трябва да бяха също толкова озадачени. Намалиха скоростта и се допитаха един друг, крещейки през разстоянието между корабите. Явно решиха, че каквито са намеренията ни, още могат да ни изпреварят, преди да стигнем земя. Носовете им отново започнаха да порят вълните, наклонът мачтите им се увеличи, двата кораба легнаха срещу вятъра и подбиха преследването. Целият екипаж на нашия дракар, с изключение на петимата моряци по платната, се бяхме струпали на наветрената страна, за баланс.
Бавно и неумолимо датските кораби скъсяваха разстоянието помежду ни. В далечината третият кораб довърши другарите ни и вдигна платно, за да се присъедини към гонитбата. Можехме само да седим и да гледаме приближаващия се враг. Най-добрите им воини се бяха събрали на носа, готови в мига, в който влязат в обсег, да метнат копия по кормчията ни, с надеждата да го поразят и така да осуетят бягството ни.
Един лужик бръкна под пейката, извади ризницата и започна да я навлича през главата си.
— Това ще те завлече на дъното, ако се преобърнем — предупреди го съседът му. — Не видя ли какво се случи с другия дракар?
— За мен е все едно — отговори лужикът. — Не мога да плувам.
Напрежението растеше с приближаването към брега — нисък, жълтеникав плаж, обграден от дюни и ниска трева. Беше безлюден. Нямаше изтеглени на пясъка рибарски лодки, нито къщи, нищо — само кръжащи гладни чайки, каращи се за пасаж хамсия.
— Никой не живее тук. Много е голо — каза селандерът, който бе минавал по този бряг. — Има само плитчини и тук-там пясъчни насипи.
Датчаните почти ни застигаха. Над главите ни безобидно изсвистяха стрела или две. Транд прецени момента, отново легна на руля и рязко промени курса. Дракарът ни зави и като две хрътки, задминали преследвания от тях заек, датските кораби ни изпревариха и трябваше да се справят с инерцията си, за да подновят гонитбата. Транд бе замислил маневрата добре. Първият датски кораб пресече пътя на спътника си; последваха няколко мига объркване, докато пренастроят платната, за да избегнат сблъсъка.
За това време Транд вече бе върнал дракара ни на първоначалния му курс и отново се бе отправил с пълна скорост към брега. Гледаше напред, без да обръща внимание на преследващите ни кораби. Носехме се право към сушата. Малко преди да стигнем прибоя, разбрах какво си е наумил. Пред нас паралелно на брега простираше дълъг пясъчен насип. Вълните се разбиваха и плискаха в плитката лагуна от другата му страна.
— Ще станем на парчета, като се забием там — измърмори мъжът до мен. — При тази скорост ще се разхвърчим като разсъхнала каца.
— Нямаме избор — отговорих. — Датчаните ни догонват.
Курсът ни изглеждаше самоубийствен. На последните петдесет крачки преди пясъчния вал една вълна подхвана дракара ни и го метна в прибоя. Издутото платно продължаваше да тласка кораба напред с все същата скорост до мига, в който се заковахме на място. Водата стана по-плитка, а вълните — по-стръмни. Видях как Транд изведнъж изтръгна лоста на руля. Миг по-късно крилото на кормилото под кила задълба в пясъка и кормилото се изметна напред. Сега напълно изгубихме контрол над кораба. Килът удари в пясъчния риф и по целия корпус пробяга стържеща ударна вълна. Мачтата ни се строши и катурна напред, повличайки със себе си и платното, и събори мъжа на предната палуба във водата. Той за щастие успя в движение да се вкопчи за кораба и да се набере обратно на борда. За миг дракарът, с прекършена мачта и влачещо се по водата платно, по силата на инерцията си се задържа несигурно на плоското било на пясъчния риф. После една навременна вълна ни връхлетян пренесе отвъд пясъка. Помленият, неуправляем кораб — който вече не бе и кораб, а пълна развалина — на косъм влезе в лагуната.
Преследващите ни датчани веднага завиха. Капитаните им бяха видели колко близо бяхме до пълното разрушение.
— Според мен киловете им газят на педя по-дълбоко от нашия — коментира един от моряците. — Безразсъдно ще е да рискуват такива хубави, нови кораби, не като нашата разнебитена черупка.
— Тя все пак свърши работа, нали? — попита някой.
— Да — отговори морякът. — Засега.
— Как така засега? — попита мъжът и след миг размисъл добави: — В капан сме, нали?
Преди някой да му отговори, ни повика Транд. Стоеше на кърмата на леко поклащащия се осакатен кораб. В сравнение с олелията и паниката на преследването, сега бе толкова тихо, че почти не трябваше да надига глас.