Реших, че Кяртан мисли прекалено цинично, но времето доказа правотата му. Разривът между краля и граф Улф не закъсня. Играели шах. Кнут, фанатичен почитател на играта, сгрешил и Улф прибрал един от конете му. Кнут настоял да повторят хода; това толкова разгневило Улф, че той скочил на крака, прекатурил дъската и изхвърчал от стаята. Кнут извикал зад гърба му, че това се равнява на бягство. Улф му го върнал с хапливата забележка, че тъкмо Кнут е щял да бяга от река Холи, ако силите на Улф не са се били на негова страна.
Тази нощ графът потърсил убежище в църквата в Роскилде. Това не му помогнало особено. Призори Кнут изпратил в църквата хускарл със заповед да убие Улф, нищо че после християните негодуваха, че в техен храм е извършено убийство. Лично мен случилото се притесни по съвсем лични причини. Улф бе женен за сестрата на Кнут. Щом Кнут бе готов в името на трона да убие зет си, значи изобщо не би се поколебал да отнеме живота на любовника на кралицата.
— Искам подробности! — възкликна развълнуван Херфид. — От това ще излезе чудесна сага — „Последната битка на йомсвикингите“. Ще ми опишеш ли предводителя на датчаните? Имаше ли размяна на обиди между него и Транд? Премериха ли сили в единоборство? Това ще е добър момент, ще грабне вниманието на публиката.
— Не, Херфид, беше както ти го описах. Хаотично и грозно. Не видях кой отсече крака на Транд и дори не знам кой предвождаше датчаните. В началото мислехме, че са на наша страна и са тръгнали да се присъединят към краля. После ни нападнаха. — Гърлото ме болеше. Когато се изморях, гласът ми внезапно променяше тембъра си, като на момче в пубертета.
По една щастлива случайност Херфид пътуваше на кораба, който Кяртан уреди да ме отведе от дворцовите интрига. Херфид в крайна сметка се бе отказал от опитите да получи постоянна работа като кралски скалд и сега пътуваше към Оркни, с надеждата, че новият граф може да пожелае да се възползва от услугите му.
— Кнут вече си има скалдове — жалваше се Херфид. — Ситната Тордарсон, Халвардур Харексблеси и Торарин Лофтунга, да не говорим за любимеца му Отар Черния. Далеч не ме посрещнаха радушно. — Изглеждаше съкрушен. — Но ако привлека вниманието с една наистина добра сага за йомсвикингите…
— Не мисля, Херфид — казах. — Кнут едва ли ще иска да бъде подсещан за случилото се.
— Ами… може и все някога да промениш решението си. Междувременно защо не ми разкажеш някоя ирландска сага? В замяна ще ти дам още няколко урока по стил и постройка на изказа. Може да ти влязат в полза, ако решиш да си изкарваш хляба като разказвач. А и така времето ще мине по-бързо.
Капитанът, който ни отвеждаше към Оркни, бързаше. Беше закъснял за прехода, но се радваше на късмет с времето, а екипажът твърдо се доверяваше на преценката и мореплавателските му способност. Херфид пък вероятно знаеше най-малко сто красиви фрази за морето и корабите, но нямаше никакви практически познания. Направи невероятно впечатление на грубите моряци. Мотаеше се по палубата и наричаше малкия кораб „буен ат“, „необуздана мечка“ и „морски дракон“. Вълните бяха „куполите на домовете на китовете“, а острите скали — „зъбите на морето“. Забелязах, че няколко моряци удивено вдигат вежди, когато нарече прозаичния ни капитан „елфа на бригантината“.
За щастие тъкмо когато мислех, че Херфид ще си изпроси да бъде изхвърлен зад борда за дързостта си, при нос Кейтнес попаднахме в силно течение. Изживяването бе най-страшното нещо, което ми се е случвало по море, освен може би крушението на гренландския риф, което не съм запомнил, защото съм бил твърде малък. Сякаш плавахме в придошла река, не океан. Западното течение фучеше покрай носа, вдигаше стръмни вълни и странни завихряния. Сега разбрах защо мъжете изпитват такова доверие в капитана си. Той буквално се бухна в течението ведно с отлива, който ни повлече като придошли напролет води — треска. Корабът започна да описва странни движения, първо се издигаше, после рязко се плъзваше навред и надолу, сякаш морето ни засмукваше към дъното си, само за да се издигнем отново за кратка почивка преди следващото гмуркане. Само първокласен моряк можеше да удържи кораба. Капитанът лично управляваше страничното кормило, което Херфид бе кръстил „океански меч“; моряците нанасяха леки промени по платната така, че да не се преобърнем напречно на вятъра. Профучахме през течението, почти оглушени от чутовното бучене на отлива.