— Ами жената, която си изнасилил?
Гретир заби поглед в земята и измърмори:
— Не знам какво ме прихвана. Беше черен бяс, не нещо, с което се гордея. Понякога си мисля, че когато те преследват като див звяр, накрая наистина се превръщаш в животно. Ако твърде дълго живееш встрани от нормалните хора, изгубваш навика да се държиш нормално.
— Ами брат ти Илуги? Защо не го отпратиш? Той не е длъжен да следва съдбата ти.
— Опитвах се да го убедя да се прибере у дома — отговори Гретир. — Но с него твърде много си приличаме. Упорит е. Няма да допусне някой да диктува на него или на семейството му какво да прави, а той наистина държи на семейството. Така сме възпитани. Даже майка ми не иска да се предавам. Когато с Илуги се сбогувахме с нея, преди да дойдем тук, тя каза, че не очаква да ни види отново живи, но се радва, че пазим доброто име на семейството.
— А Глаум? Каква роля играе той във всичко това? За мен само един мързелив непрокопсаник, шут.
— Срещнахме Глаум на идване към острова — каза Грети Стана съвсем случайно. Глаум е никой. Няма дом, земя, нищо. Но е забавен и компанията му може да е приятна. Сам предложи да дойде на острова с нас и съм склонен да му позволя да остане колкото поиска. Гледа да помага, събира дърва, вдига с мен стълбите, ходи за риба и наглежда острова.
— Не се ли тревожиш, че може да те нападне, като Червената брада, за наградата?
— Не. Глаум не е такъв. Твърде е мързелив, твърде слаб.
— Обаче в него все пак има нещо, което ми навява лошо предчувствие — казах. — Не мога да определя какво, но имам чувството че той ще ти донесе нещастие. Ще ми е по-спокойно, ако го отпратиш.
— Може и така да направя — каза Гретир, — но по-късно.
— Може нещата да се оправят. Чувал съм, че ако оцелееш двадесет години като изгнаник, присъдата ти се счита за отслужена. Значи ти остават още няколко години.
— Не мисля — мрачно отговори Гретир. — Все нещо ще се обърка преди това. Нямам късмет, а враговете ми не ще се откажат. Всяка луда глава ще се пробва да ме убие или залови, заради репутацията ми и наградата.
Предчувствията му се сбъднаха в началото на пролетта, сезонът, в който фермерите водеха овцете на Дранг за лятната паша. Без съмнение това ги подтикна, под водачеството на Торбьорн Онгул, да скроят план да си върнат острова. В района пристигнал млад норвежец на име Хаеринг, като всички чул за огромната награда и че Гретир живее на остров Дранг. Свързал се с Торбьорн Онгул и му се похвалил, че няма скала, която да не може да изкачи и че ако стъпи на Дранг без знанието на Гретир, ще изненада престъпника и го убие или рани толкова сериозно, че останалите да успеят да превземат острова. Торнбьорн Онгул проявил хитрост. Решил, че най-добрият начин да се приближи Дранг, без да предизвикат подозренията на Гретир, е с голяма лодка с десет гребла и товар овце. Щял да извика на Гретир и поиска разрешение да разтовари животните. Онгул пресметнал, че Гретир ще се съгласи, защото вече е изчерпал стадото на острова. Междувременно Хаеринг щял да изкатери скалите от обратната страна на Дранг и да се промъкне към Гретир в гръб.
С Гретир разгадахме стратегията на Онгул едва след като тя се провали, и то на косъм. Забелязахме лодката отдалеч. Скоро вече се виждаха четиримата или петима мъже на борда и около десетина овце Хаеринг стоеше скрит, вероятно клекнал сред животните. Онгул бе на кормилото, насочваше лодката към плажа в подножието на стълбата. Движеше се по малко странен курс, тогава не разбрахме защо. Имаше един кратък момент, в който лодката заобикаляше острова толкова близо до скалите, че ставаше невидима от върха. Точно тогава Хаеринг трябва да се е плъзнал зад борда и преплувал до брега. Секунди по-късно Онгул и лодката му отново се появиха, мъжете се облегнаха на греблата, а Онгул извика на Гретир и поиска разрешение да пусне още овце на острова. Гретир му отговори; започнаха преговорите. Обичайната предпазливост на Гретир бе приспана. Предупреди Онгул, че в мига, в който някой опита да се качи по стълбите, ще изтегли най-горната. Междувременно мъжете с нарочно суетене започнаха да подготвят овцете за изтеглянето.
Без ние на върха да подозираме, Хаеринг бе започнал да се катери по скалата, по маршрут, който никой не бе пробвал или дори смятал за възможен. Изкачването му без съмнение бе истински подвиг. Без никаква опора младежът някак успял да открие стъпенки и издадени камъни, в които да се вкопчи. Изтеглял се нагоре, покрай гнездящите птици. На места скалата бе толкова издадена, че трябва да е увисвал само на пръсти, докато открие опорна точка, и на четири крака, като паяк, да продължи нагоре.