Край, трябваше да си обира крушите. Да вървят по дяволите всички, трябваше да си спасява кожата.
Багажът му бе готов, малогабаритният автомат бе върху куфара. Това бе всичко, време бе…
Той отвори вратата, но така и не успя да излезе. Сякаш ураган го помете, събори го на земята и го запрати навътре в апартамента. Докато се опомни, вече лежеше на пода по корем с ръце на гърба. Върху китките му щракнаха чифт белезници.
Той надигна глава и през ярката светлина на включения прожектор видя Светлов и Вершинин.
— Не можете да ме арестувате! — изрева той. — Имам връзки… Пуснете ме!
— Кой е казал, че си арестуван? — със зловещ гробовен глас каза рижият Вершинин. — Просто те прибираме.
— Нали имаш връзки. Време е да ги пуснеш в действие.
— Пуснете ме!
Вершинин се наведе над него и със свит пръст рязко го удари по сънната артерия. Съзнанието му изключи.
Когато дойде на себе си, Нервака се намираше в някакъв обор. Ръцете му бяха завързани, краката също, а устата му беше залепена със скоч. Нито седеше, нито лежеше, нито стоеше. Беше в някаква много странна поза — висеше във въздуха. Увесен на колани под мишниците, той се полюшваше на около два метра над земята, почти до самия таван. А долу стояха Светлов и Вершинин.
— Знам, че имаш какво да ни кажеш — обади се Светлов.
— Но ние, боклук такъв, не искаме да те слушаме. Ти изнасили жена ми. И дъщеря ми.
Така беше, но не съвсем… Дъщерята на Вершинин беше изнасилена от друг. Но как да му го каже? Нали не иска да го слуша…
Нервака изстена от злоба и яд. Беше безсилен пред тези ченгета.
— Казах ти да си го навреш отзад — каза Вершинин. — Но ти не ме разбра правилно. Сега аз ще ти навра едно нещо отзад. Нарича се кол. Не знам защо, но ми се струва, че колът също ще разбере всичко в буквален смисъл.
В този миг Нервака с ужас откри, че е без панталони и голият му задник опира в нещо, което се клати. Дръпна се рязко от уплах и нещото се срути. Остана заострен кол, който се заби в задния му отвор…
Смъртта му беше дълга и мъчителна. Колът се забиваше в него сантиметър по сантиметър. Светлов и особено Вершинин смятаха, че той заслужава точно такава смърт.
Епилог
Никита се срещаше за последен път със Светлов. По-скоро му се искаше тази среща да бъде последна.
Бяха му писнали всички — и ченгетата, и престъпниците. Той искаше само едно — тих, спокоен живот. Искаше да възстанови студентските си права и същевременно да се уреди някъде на работа. Да учи и да работи — това беше единствената му мечта. И без всякакви мутри, рекет и убийства…
— Благодаря ти, Никита — изказа му благодарностите си Игор. — Много ни помогна.
— Струва ми се, че и вие не се изложихте.
— Как ще се изложим! Всички мамути прибрахме за една нощ. И никой не се застъпи за тях. Ще ги вкарат за доста годинки на топло.
— Значи имаше ефект, че Карасев гушна букета.
— Разбира се! Връзката с големите чиновници бе прекъсната и край, групировката го загази.
— Да, ама чиновниците пак са си горе.
— Горе са.
— Значи ще направят нова групировка.
— Всичко е възможно.
— А какво стана със снайпериста, който трябваше да те очисти?
— Всичко е наред. Заловихме го на покрива на блока. Причакваше ме от едната страна, аз го изненадах от другата.
— В следствения изолатор ли го пратихте?
— Че къде другаде.
— А мен къде ще пратите?
— Дишай спокойно. Всичко е уредено. Общо взето, Никита, вече нищо не те заплашва. Нито мутрите ще те търсят, нито ние. Живей както решиш за добре.
— Е, благодаря.
— Ами, мислех си дали да не те вземем при нас в милицията.
— Като секретен агент ли? — иронично се подсмихна Никита.
— Ами нещо такова. Ще получаваш заплата.
— Няма нужда да продължаваш. Аз съм си аз, не искам от никого да завися.
— Е, добре, както решиш. Къде живееш сега?
— Където и преди.
— При родителите си?
— Аха.
— Как са те?
— По-добре от това здраве му кажи. Баща ми се уреди на работа. В един завод, като инженер. Майка ми също май има изгледи да започне работа.
— Значи всичко е наред?
— Нали това казвам, всичко е от добре по-добре.
С тези думи двамата се разделиха и Никита се запъти към къщи.