— Ще ме охраняват, така ли?
— Нещо такова. Само да не си мислиш, че ще те съпровождат до вкъщи и обратно до работа. Охраняваме фирмата ти, а не теб лично. Въпреки че при допълнително заплащане може да ти уредим и лични телохранители. Помисли за това, става ли?
— Да, ще си помисля…
— Ами чудесно тогава. Значи, до нови срещи.
— Да, довиждане…
Директорът стана от мястото си и ги изпрати до изхода на търговската зала. На пръв поглед от учтивост. Но всъщност той искаше по-бързо да се отърве от Витал.
— Наплаши го Витал. Ще сънува кошмари — каза Вовата.
Но Витал не смяташе да си тръгне просто ей така.
— А, между другото имаме едно аверче, иска да си вземе апартаментче под наем. Предлагат му хубава квартира. В нея има всичко, само едно нещо липсва — телевизор.
— Да, да, няма проблеми — каза Сергей Давидович и започна загрижено да се оглежда.
Той извика един продавач-консултант и му нареди да изкарат до колата един огромен петдесет и четири инчов „Панасоник“.
— А на мен пък ми се развали видеото — продължи Витал. — Да направим замяна, а?
— Няма нужда, и така го вземете — съвсем посърна директорът.
— И аз искам да си сменя телевизора — каза Вовата.
— Да бе, вярно — кимна му с глава Гирата. — А за мен и телевизор, и видео.
Тръгнаха си от магазина с претъпкан багажник. В него имаше всякакви кутии и кутийчици.
— Е, видяхте ли как прекарахме балъка — каза Витал. — Капитана ще е доволен.
— А кого ще пратим в магазина? — попита Никита.
— Абе Капитана и Бичмето винаги могат да намерят няколко яки момчета. За това не бери грижа. Само да свирнем и веднага отнякъде ще изскочат няколко напомпени бабаитчета…
— И без да си мръднат пръста, ще получават по половин хилядарка в зелено — добави Вовата.
— Защо по половин хилядарка? — попита Никита. — Нали на всеки се падат по две хиляди и половина.
— Ти к’во, луд ли си бе, брато? — каза Витал, въртейки показалец до слепоочието си. — Момчетата ще се разхлаждат в офиса, ще си лафят със секретарката, нищо няма да вършат, а аз да им плащам за това две хиляди и отгоре? Що не духат супата! Да се радват, че ще могат да се правят на тежкари. С една дума, хилядарка от петте е за тях, а останалите са за нас. Излиза по хилядарка на човек от един магазин. Та така живеем ние, Ник.
Ето как Никита започна да се учи на премъдростите на престъпния свят. Само че това не го радваше особено.
— Да не искаш ти да отидеш да киснеш в магазина? — скептично го погледна Гирата. — Може пък нашата компания да не ти допада?
— Я стига, Гира, престани — скастри го Витал. — Никита е сериозно момче. Боксьорче, с пушкалата е на „ти“. Лично Капитана му има доверие. Не е за него тая работа да седи по офисите да се разхлажда. Чакат го сериозни неща. А и половин хилядарка в зелено е под достойнството му. Нали така, Ник?
— И апартамента трябва да си върна.
— Точно така, трябва да си върнеш апартаментчето и да накажем балъка измамник. Точно така. С нас ще можеш да го направиш, без нас — не. Но изчакай, не бързай толкова, за всичко си има време. Да, между другото, поздравявам те.
— За какво?
— За бойното кръщение.
— За какво бойно кръщение става дума? — учуди се Никита. — Че аз даже не съм ударил някого. Всичко мина спокойно.
— Да, ама свършихме работата. Нали така?
— Така е.
— Ето, за това те и поздравявам. Трябва да го полеем. Може би при тебе вкъщи, Ник. В смисъл, в новия ти апартамент. Вова, я спри ето там. До онези шменти-капели — да им теглиш една на всички такива.
Колата спря до една врата със скромна табела. Беше агенция за недвижими имоти. Състоеше се от две стаи и имаше четирима души персонал.
Братоците нахълтаха в агенцията. Ни в клин, ни в ръкав направо от вратата Гирата изтърси заплашително и сърдито:
— Да сте викали рекетьори?
Слабичкото момче, което седеше зад компютъра, чак подскочи от уплах. Никита имаше чувството, че още малко, ще се напикае от страх.
— Неее — плахо проточи той. — Не сме викали…
— А така! Тогава за фалшивата тревога имате глоба — сто бона в зелено. Да не би някой да не е разбрал нещо?
— Извинете — надигна се от най-далечното бюро един мъж с добре оформена брада. — Но сто хиляди долара за нас са прекалено много.
— Ти пък кой си?
— Аз съм началникът.
— Е, добре де, сто хиляди гущера са много. А колко можете да дадете?