Момчетата, които наричаха себе си „истински мафиоти“, спазващи престъпните закони, го слушаха с отворена уста. И как няма да го слушат, самият Крал ги учеше на ум и разум, един от стожерите на стария криминален свят.
— Повярвайте ми, момчета, за всички има място под слънцето — и за вас, борците, и за нас, старите криминални престъпници. Трябва да живеем в мир и разбирателство, тогава всичко ще е наред, ще е според правилата. И няма да има кръвопролития. Но в нашия подземен свят има доста алчни хора. А пък алчността е майка на безчинствата и беззаконието. Оттук идва и падането на глави, и жестокото разчистване на сметки, и кръвопролитията. Споровете трябва да се решават според правилата. Като не можете сами да се разберете, повикайте авторитетни хора, които са врели и кипели в живота. Те ще ви разтърват. Да, обаче има изроди, за които решаването на спора може да стане само по един начин — с автомата. Американците имат една поговорка: „Полковник Колт даде равен шанс на всички“. И при нас ситуацията е същата. Стрелят където им падне, взривяват коли, тровят хората с какви ли не гадости. А не трябва така. Чистката нарушава равновесието. Чистката е като пургатив — тя ни отпуска пред ченгетата. Трябва да живеем в мир — още веднъж повтори Краля.
И изведнъж млъкна. Даже като че ли се натъжи. Сякаш осъзна, че само с приказки не може да промени нещата. И да правиш, и да струваш, положението си остава същото — както и преди са съществували, така и сега съществуват престъпници, неспазващи законите на криминалния свят. Инцидентът с него за пореден път потвърди това. Някакъв си главорез се осмели да посегне на живота му и замалко не го вкара в гроба. И всичко това заради някаква дреболия, заради дял в малка частна фирма.
Тайната кореспонденция на затворниците работеше като по часовник. По жиците, опънати по стените на изолатора, редовно пристигаха бележчици. Вчера пристигна една много интересна. За Краля беше. Той я прочете и каза:
— Край, върнах си го.
Нямаше нужда да се пояснява на Никита какво означава това. Краля е нанесъл ответен удар на врага си.
— Няма го вече гада — поглеждайки към Краля, каза на Никита Гена Измайловски с уважение.
Наказанието за посегателство върху живота на престъпен авторитет беше само едно — смърт. И ако Краля не си беше отмъстил, положението му в този свят щеше да стане доста нестабилно. А по този начин той за пореден път бе доказал силата си, авторитетът му порасна още повече. Младите момчета го гледаха така, сякаш пред тях стои божество.
Неведнъж идваха бележчици и за Никита, получаваше новини за хода на следствието на закодиран език. Той поддържаше една и съща версия по време на разпитите — нищо не съм видял, нищо не знам. Съдейки по пристигащите съобщения, останалите момчета от петорката твърдо отстояваха същата позиция.
Капитана и Бичмето също се опитваха да помогнат с каквото могат. Бяха задействани всички възможни връзки, бригади, интензивно се работеше със следователи и съдии, с пълна пара бяха включени в атака адвокатите. И в един прекрасен момент бастионът на обвинението рухна. Никита и останалите от петорката бяха пуснати на свобода, след като подписаха декларация, че няма да напускат населеното място.
Никита не беше сигурен дали това стана по някаква щастлива случайност, или някой беше нагласил нещата, но излезе от изолатора заедно с Витал, Вовата, Чауса и Гирата. За подигравка на ченгетата на улица „Петровка“ ги чакаше разкошна лимузина. А до нея стояха Капитана и Бичмето — кръстниците на мафията. И двамата бяха с насълзени очи и сдържани усмивки. Посрещнаха бойците си с широко разтворени обятия. Само че дали беше искрено всичко това? Може да беше само театър за пред публиката.
Никита едва сдържа усмивката си, когато Капитана три пъти докосна бузите му със студените си устни. Изобщо не му бяха приятни тези целувки. Горещите прегръдки и целувки по три пъти бяха традиция, взета като пример от филма „Кръстникът“. И нямаше нищо чудно в това — и Капитана, и Бичмето бяха израснали с този филм. Историите за „Коза ностра“ и за американския рекет бяха школата, от която бяха учили гангстерския занаят.
В лимузината беше доста тясно. Не е шега работа — заедно с шофьора в нея влязоха общо осем души.
— Малко е тесничко, ама е от сърце! — каза Капитана и разтегли устните си в изкуствена усмивка.
— Е, все свои хора сме си — каза Вовата и многозначително погледна Гирата.
— Ти, Гира, разбира се, си дебил — каза Чауса. — Но ти прощавам.