Панчов не довърши, а само посочи с поглед стаята, дето се дигаше врявата.
— Бре, я мълчете там! — извика повелително Братаков към децата, па се обърна към Панчов:
— Видиш ли, Панчов — подзе той, като си пак заглади лицето, — аз имам съвсем друго мнение по тоя въпрос. Ти казваш, че от бащинска слабост оставям да правят това. Лъжеш се. Не от слабост или от обич, а нарочно. Не искам да им стеснявам природата. Защо? Аз не желая синовете ми да бъдат ни светци, ни божи кравици. Тия чърти у тях, които не знам защо наричаш лоши инстинкти, аз, напротив, ги виждам като едни зададки от голямо значение за тяхното бъдеще у нас. Това са техните оръжия, с които ще ги пусна в живота. Нека още отсега привикнат на дръзкост и дяволщина, за да не се поддават лесно на подлеците и шарлатаните, на които обикновено стават жертва тихите, нравствените и овчите натури. Нека бъдат вълци, а не овци! Аз желая да знаят да обиждат, та тях да не обиждат! Нека бъдат побойници — те да бият, не тях да бият; да бъдат шарлатани, за да живеят чрез глупостта на другите… Да презират всичко, да не признават никакъв авторитет, ни идол, ни предразсъдък, подир който се влачи стадото на глупците… Защо да се срамуват? Нека бъдат безсрамни, но да знаят да си бранят интересите… Ти знаеш ли, няма да повярваш! Славомир един път ми удари два юмрука, защото без да ща му съдрах тетрада.
— А! Това е вече върхът на чардафонщината! — извика Панчов повече и повече слисан от всичко онова, което чуваше, но без да се надява да чуе и последното.
— Да, удари ме — продължаваше развълнувано Братаков, с лице още по-разчервеняло, — и аз в душата си рекох: „Браво! Като би баща си, той ще бие всекиго, няма да се остави да го мачкат.“ Поплювковците, срамежливите и честните будали — на днешно време, който е честен, е будала — всякога са плячка на смелите вагабонти… Знам, ще хванеш да ми говориш за принципи! Пардон. Техният принцип трябва да бъде един: да си оплетат кошницата. Според мене, това е главната добродетел на настоящия век. А най-умната добродетел е: да им бъде добре… Добре ли е да се оставят телешки други да им разбият живота, да останат на пътя голи и нещастни? Да бъдат вечно обидени, онеправдани, излъгани от съдбата, да скимтят като обрани просяци и целият свят да им бъде крив? С една реч, искам децата ми да бъдат съвременници на своето време и синове на своята среда…
— Но ти сам не си такъв! — извика прехласнат Панчов. — Ти би се отвращавал от баща си и от себе си, ако би ти дал такава отхрана!
— Не! Аз съжалявам, че не са ми я дали — отговори Братаков в силно раздразнение; — нямаше така да пропадне мизерно целият ми живот — от страх да не докача еди-кому си интересите, от стеснение да не наруша еди-кой си принцип и глупост… Да!… Това е моят поглед на възпитанието, господин Панчов; който дава днес друго, той прави престъпление против доброто бъдеще на децата си; а аз не съм враг на моите…
Прението се продължи доста време. Панчов излезе твърде възнегодувал от къщата на приятеля си.