Лицето на д-р Къртис светна. Мариан си спомни, че имаше телевизионно предаване за Митохондриалната Ева, където тя беше представена от актриса с голям бюст и леопардов саронг.
— О, да! Това не беше ли…
— Съжалявам, не можете да влезете там! — чу се писклив глас от коридора. Разговорите замлъкнаха. Всички обърнаха глави към тримата мъже в черни костюми, които разбутваха група магистранти пред вратата. Тримата мъже носеха оръжие.
Поредната стрелба в училище, помисли си Мариан, къде бих могла да…
— Доктор Мариан Дженър? — каза най-високият от тримата и показа бадж. — Аз съм специален агент Дъглас Кац от ФБР. Бихте ли дошли с нас?
— Арестувате ли ме? — попита Мариан.
— Не, не, нищо подобно. Действаме по директна заповед от президента на Съединените щати. Тук сме, за да ви придружим до Ню Йорк.
Еван стискаше ръката й — Мариан не беше сигурна кога точно я беше хванал. В това нямаше нищо романтично, както и нищо сексуално. Еван, двайсет и пет години по-млад от нея и дискретно гей, беше неин приятел и съюзник, единственият друг еволюционен биолог в отдела и единственият, който споделяше нейното саркастично чувство за хумор. „Или поне така мислехме” си казваха те един на друг, когато някоя хипотеза се оказваше погрешна. Или поне така мислехме… Топлите му пръсти й вдъхнаха увереност и здраво стискаха нейните, които внезапно бяха станали леденостудени.
— Защо трябва да ходя в Ню Йорк?
— Страхувам се, че не мога да ви кажа това. Но е свързано с националната сигурност.
— Аз? Как е възможно…?
Специален агент Кац успя, макар и не съвсем, да скрие раздразнението си от нейните въпроси.
— Не знам, госпожо. Имам заповед да ви заведа в щаба за специални мисии на Обединените нации в Манхатън.
Мариан погледна изумените си колеги, стреснатите магистранти и д-р Къртис, който вече пресмяташе как би могъл да превърне ситуацията в предимство за университета. Измъкна ръката си от пръстите на Еван и успя да каже със спокоен глас:
— Моля да ме извините, доктор Къртис — господин декан. Изглежда, че съм необходима за нещо, свързано с… с извънземните.
НОА
Още веднъж Ноа Дженър натисна топката на вратата на апартамента. Тя беше мазна от многото немити длани и продължаваше да бъде заключена. Знаеше, че Емили е вътре. Това беше едно от нещата, за които по някакъв начин винаги беше прав. Беше прав за нещата, които не бяха в негова полза.
— Емили — каза той тихо през вратата, — моля те, отвори.
Нищо.
— Емили, няма къде да отида.
Нищо.
— Ще спра, обещавам ти. Повече никога няма да взимам захарна тръстика.
Вратата се открехна, без да се сваля веригата и се появи безнадеждното лице на Емили. Тя не беше от онзи тип момичета, които изпадат в драматичен гняв, но тихото й отчаяние беше още по-трудно за понасяне. Не че Ноа не го заслужаваше. Знаеше, че го заслужава. Русата коса се спускаше от двете страни на дългото й, тъжно лице. Носеше зелената хавлия, която той обичаше, с бродираната пеперуда на лявото рамо.
— Няма да спреш — каза Емили. — Не можеш. Зависим си.
— Това не е привикваща дрога. Знаеш го.
— Не физически, може би. Но за тебе е. Няма да се откажеш. Никога няма да разбереш кой всъщност си.
— Аз…
— Съжалявам, Ноа. Но… отивай си.
Тя затвори и отново заключи вратата.
Ноа стоеше облегнат на мръсната стена и чакаше да види дали ще се случи още нещо. Не се случи нищо. След известно време, щом като събере достатъчно енергия, щеше да си тръгне.
Права ли беше тя? Никога ли нямаше да се откаже от захарната тръстика? Не че тя предизвикваше еуфория: не. Не предизвикваше прилив на допамин, нито психеделични илюзии, изживявания извън тялото, отпадане на задръжките. Просто със захарната тръстика Ноа се чувстваше като човека, който е предопределен да бъде. Проблемът беше, че това никога не беше един и същ човек. Понякога се чувстваше като воин, способен да се изправи пред всичко и безмилостно да го победи. Понякога се чувстваше като философ, изпитваше дълбоко задоволство да седи и да размишлява за вселената. Понякога се чувстваше като малко дете, озадачено от необикновената свежест на утрото. Понякога се чувстваше като баща (какъвто не беше) и искаше да се грижи за целия свят. Имаше теории, че захарната тръстика отприщва спомени за предишни животи или че стимулира колективното несъзнавано. Една хипотеза гласеше, че тя създава своеобразен временен, самопредизвикан синдром на Корсаков, неврологично разстройство, при което въображаеми азове изглеждат напълно реални. Никой не знаеше какво е истинското въздействие на захарната тръстика върху мозъка. При някои хора нямаше никакво въздействие. На Ноа — той никога и никъде не се чувстваше на мястото си — тя даваше нещо, което не притежаваше: чувство за солидна идентичност, поне през часовете, в които дрогата беше в организма му.