ТЪРСЯТ СЕ ДОБРОВОЛЦИ КРЪВОДАРИТЕЛИ
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЕ: $100
ЧОВЕШКИ МЕДИЦИНСКИ СЕСТРИ ЗА ВЗИМАНЕ НА МАЛКИ КРЪВНИ ПРОБИ
КЕЙ НА ДЕНЕБСКАТА МИСИЯ, ПРИСТАНИЩЕ НА НЮ ЙОРК
— Demonios del Diabo — промърмори Мигел. — Vampirosl — И се прекръсти.
— Струва ми се, че те не искат кръвта, за да я пият, Мигел — отбеляза спокойно Ноа. Спокойствието беше фалшиво. Сърцето му започна да удря ускорено. На хора като майка му се полагаше да видят Мисията отблизо, не на хора като Ноа. Дали рекламата означаваше, че денебците ще вземат кръвни проби на големия пристан, който беше гледал да изниква от нищото?
Синди загуби интерес.
— Никакви клиенти, освен онези скапани задници в ъгъла, а те никога не дават бакшиш. Трябваше да си остана в леглото.
— Мигел — каза Ноа, — мога ли да си взема свободен следобед сега?
Ноа търпеливо чакаше на опашката пред пункта за взимане на кръв. Ако някой от доброволците се беше надявал, че ще види извънземни, той е останал разочарован. Ноа обаче не беше разочарован; нали в рекламата на телефона на Синди се казваше ЧОВЕШКИ МЕДИЦИНСКИ СЕСТРИ ЗА ВЗИМАНЕ НА МАЛКИ КРЪВНИ ПРОБИ.
Разочарован беше обаче, че пунктът за взимане на кръв не се намираше на големия док, излизащ изпод проблясващия енергиен щит на Мисията. Вместо това чакаше да влезе в нещо, което някога е било склад в края на пристанището в Манхатън. Опашката от мръзнещи в ноемврийския дъждовен следобед доброволци криволичеше и се виеше в продължение на няколко пресечки, а той гледаше изумено колко разнородни бяха чакащите. Жена с шлифер с кожена подплата и високи лъснати ботуши. Просяк с джинси и неприлична цепка на задника. Няколко хилещи се тийнейджърки с шарени чадъри. Старец със зимна парка. Млад нърд с айпад в пластмасов калъф. Две изморени жени на средна възраст, едната от които каза на другата:
— Мога да си платя наема от предишния месец изцяло, ако получа тези извънземни пари и…
— Извинете, госпожо — Ноа я докосна по рамото, — какви „извънземни пари”? Стоте долара за дарената кръв не ми се струват достатъчно, за да платите наема от предишния месец изцяло.
— Ако установят, че принадлежите към тяхната кръвна група, получавате част от богатствата им. Нали се сещате, също като индианците и техните пари от казината. Ако успеете да докажете, че произхождате от тяхното племе.
— Не, изобщо не е така — каза старецът с парката. — Получавате безплатен енергиен щит като техните, за да се предпазите, когато удари споровият облак. Те се грижат за своите.
— Няма никакъв споров облак — измърмори просякът.
— Вие всички грешите — каза младият нърд с нескрито презрение. — Това просто е… Денебците са най-значителното нещо, което се случва на тази Земя! Не го ли разбирате? Не сме сами във вселената!
Просякът се изсмя.
Накрая Ноа стигна до Сграда А. Сградата беше построена от бетон и стомана, стените й се бяха обезцветили с времето, високо поставените прозорци бяха мътни. Единствено детекторите изглеждаха нови и те приложиха висока технология, преглеждайки тялото на Ноа отвътре и отвън. Портфейлът, телефонът, палтото и дори обувките му бяха оставени в шкафче, преди да тръгне с книжни чехли по коридора на сграда Б, намираща се още по-навътре в кея. Някой очевидно беше взел предпазни мерки срещу тероризма.
— Моля попълнете този формуляр — каза една хубава жена със сериозно изражение. Тя беше по-бледо копие на сестра му, тъй като й липсваше гневната властност на Елизабет. Ноа попълни формуляра, даде малка епруветка кръв и тръгна обратно по коридора в Сграда Б. Обзе го вълна от разочарование. Когато си взе вещите, един гард му подаде сто долара и малък кръгъл предмет, който приличаше на монета от четвърт долар.
— Носете това със себе си — каза гардът. — То е еднократно, еднопосочно комуникационно устройство. Ако, което е слабо вероятно, то иззвъни, натиснете го в средата. Това ще означава, че бихме искали да ви видим пак.
— Ако поискате, това ще означава ли, че съм от хаплогрупата на извънземните?
Човекът, изглежда, не знаеше значението на думата.
— Ако иззвъни, натиснете го в средата.
— На колко души е звъняло устройството?
Лицето на гарда се промени и Ноа за миг усети личността зад длъжността. Човекът вдигна рамене:
— Не съм чувал за нито един.
— Това ли е…
— Минете напред, моля. — Маската на длъжността зае мястото си.
Ноа си обу обувките, като стоеше прав първо на единия крак, а после на другия, за да не стъпва на мръсния под. Процедурата беше като на летище.