Тръгна към вратата.
— Ноа! — Елизабет се спусна към него по морето от мръсен бетон. — Какво, по дяволите, правиш тук?
— Здрасти, Лизи. Това част от границата на щата Ню Йорк ли е?
— Изпълнявам специални задачи.
Господи, тя сигурно ненавижда това. Мръщенето заплашваше да издълбае перманентни бразди в нейната обгоряла от слънцето кожа.
— Ноа, как можеш да…
Избухна бомба.
Бяла светлина заслепи Ноа. Звуковата вълна напълно го оглуши. Краката му се подкосиха и му се повръщаше. Елизабет го повали на земята и се хвърли върху него. След няколко секунди тя вече беше на крака и тичаше, а Ноа я чу да крещи:
— Шибана шокова граната!
Той скочи на крака. Очите го боляха от светлинния удар. Отвсякъде се разнасяха писъци, някои се гърчеха по пода, а дрехите им горяха. Издигаше се черен дим, хората наоколо кашляха, но никой не беше мъртъв. Гардовете се нахвърлиха върху някакъв младеж и крещяха нещо, което се изгуби в грохота.
Ноа си взе нещата и се измъкна навън, където виеха сирени и от съседните улици пристигаха полицейски коли. Соленият морски бриз му подейства като балсам.
Шокова граната. Можеш да си купиш една дузина по интернет за петдесет долара, макар че от тях не се очаква да се възпламеняват. Какъвто и ефект да беше очаквал да постигне този протестър, не го беше постигнал. Също се отнасяше и за неговата тъпа акция с даването на кръв.
Но имаше в джоба си сто долара, които сутринта не бяха там и с които щеше да си купи няколко добри дози захарна тръстика. Пръстите в джоба му неволно стиснаха кръглата извънземна монета.
МАРИАН
Мариан с учудване отбеляза колко малко части от Мисията бяха с ограничен достъп.
Лабораториите НББ-4, разбира се. И жилищата на извънземните, които се намираха близо до НББ-4. Но баджовете, които двамата с Еван носеха, им осигуряваха достъп до почти всичко останало. Разминаваха се с хора, които си вършеха работата, някои ги поздравяваха, а други бяха толкова целеустремени, че не ги забелязваха.
— Естествено, има врати, които дори не виждаме — каза Еван. — Извратени извънземни камери, които не виждаме. Денебци, които не виждаме. Те знаят къде сме ние, къде е всеки, във всяка минута. Ужасно лесно.
Вътрешността на Мисията беше странна смесица от материали и стилове. Много от коридорите бяха точно такива, каквито човек би очаквал да види в научноизследователски институт: без украса, чисти, с много врати от двете страни. Стените, изглежда, бяха направени от някакъв хибрид между метал и пластмаса, но не се огъваха. Стените на частните кабинети и фоайета, от друга страна, често бяха направени от нещо, което й приличаше на оризова хартия, но не пропускаха звук. Тя имаше чувството, че може да ги пробие с юмрук, но когато се опита, стената съвсем леко поддаде, като твърда пластмаса. Някои от тези стени можеха да се разместват, за да се променя размерът и формата на стаята. Други бяха огромни екрани, които показваха постоянно променящи се форми в пастелни цветове. И накрая, имаше странни малки фоайета, които изглежда бяха обзаведени по скъп каталог от някой, който е предполагал, че всичко земно върви с всичко друго: мокет американска агава и викторианско канапе с камилска облегалка, репродукции на Пикасо с ниски марокански масички, инкрустирани със сребро и мед, на една от стените над японски забутон имаше черга на племето навахо.
Мариан се измори. Влязоха в едно такова помещение до главната трапезария и тя седна в един фотьойл стил английски клуб до малка лилава масичка от огънато стъкло.
— Еван, вярваш ли, че всички ще умрем след една година?
— Не. — Той седна на съседното кресло, като одобрително галеше широката му тапицирана облегалка за ръката. — Но само защото умът ми отказва да възприеме мисълта за собствената ми смърт по някакъв смислен начин. Но на интелектуално ниво, да. По-точно, почти всички ние ще умрем.
— Ваксина, с която ще бъдат спасени останалите?
— Не, просто няма достатъчно време да се подредят всички елементи. Но денебците ще спасят някои земни.
— Как?
— Ще вземат подбрана малка група на онзи свой голям кораб горе в небето.
Колко е глупава, че не се е сетила по-рано, моментално си помисли тя. Но това чувство бързо беше заместено от невротична отчаяна надежда.
— Да ни вземат нас, екипите на Мисията? За да продължим съвместната си работа по спорите?
Децата й, трябва да намери някакъв начин да включи Елизабет, Ноа, Райън и Кони и бебето! Но всички тук имаха семейства…
— Не — отговори Еван. — Прекалено много сме. Предполагам, че само земните членове на тяхната хаплогрупа. Защо иначе ще си правят труда да ги идентифицират? А и всичко, което чувам, подкрепя факта, че отдават голямо значение на кръвното родство.