— От кого си го чул? Ние прекарваме в лабораторията по шестнайсет часа на ден…
— Аз нямам нужда от много сън. За разлика от теб, Мариан. Разговарям с биологичния екип, които общуват с извънземните повече от всички останали. Говоря и с Лиза Ги герес, генетичния консултант.
— И денебците са казали на някого, че ще вземат членовете на своята хаплогрупа преди споровият облак да удари?
— Не, разбира се, че не. Кога денебците са казали на земните нещо директно? Те винаги усмихнато отклоняват отговора, най-сърдечно уверяват. Приличат на филипински прислужници.
Мариан се стресна и учудено го погледна. Завоалираното расистко сравнение беше нетипично за Еван и беше изказано с известна горчивина. Тя още веднъж осъзна колко малко издаваше Еван за миналото си. Какво се беше случило между него и някакво филипинско момче, на което очевидно не можеше да прости? Бивш любовник? Сексуалната ориентация на Еван също беше нещо, което никога не обсъждаха, макар че тя, естествено, знаеше за нея. Ако се съдеше по мрачното му лице, той и сега нямаше да го обсъжда.
— Ще попитам Смит какво възнамеряват да правят денебците — каза тя.
Спокойната усмивка се беше върнала на лицето на Еван.
— Успех. Обединените нации не могат да получат информация от него, научните шефове на проекта не могат да получат информация от него, а ние двамата с теб изобщо не го виждаме. Дребни препятствия пред твоя план.
— Ние наистина сме лабораторни мишки — каза тя. И внезапно добави: — Да вървим. Трябва да се връщаме на работа.
— Мислех си нещо — каза бавно Еван.
— Какво?
— За произхода на вирусите. Как не еволюират от един обект и нямат общ прародител. За теорията, че те индивидуално произхождат от парченца ДНК и РНК, които са се отцепили от клетките и са се научили да се разпростират към други клетки.
— Не виждам какво значение има това — каза Мариан и се намръщи.
— И аз не виждам.
— Тогава…
— Не знам — каза Еван и повтори: — Не знам.
НОА
Ноа беше друг човек.
Похарчи парите от кръводаряването за захарна тръстика и сега беше получил едно от наистина добрите си превъплъщения. Беше безименен войник в безименна армия: смел, властен и уверен. Вътрешно усещаше, че това е илюзия (преди не го беше усещал!). Но нямаше значение. Той стоеше на голям камък в южната част на Сентрал Парк, насред дъжда и носените от вятъра пластмасови торбички, и се чувстваше напълно, макар и временно, щастлив. Беше на върха на света, или поне два метра над него, и нищо не му се струваше невъзможно.
Извънземният жетон в джоба му започна да звъни, странен синкопиран ритъм, атонален, абсолютно нетипичен за мобилен телефон. Без секунда колебание — беше способен да се изправи пред всичко! — Ноа извади жетона от джоба си и го натисна.
Женски глас попита:
— Ноа Ричард Дженър?
— Да, госпожо!
— Аз съм доктор Лиза Гитерес от денебската Мисия. Бихме искали да ви видим. Бихте ли дошли възможно най-бързо на кея пред специалната мисия на ООН?
Ноа пое дълбоко въздух. После пълното осъзнаване избухна около него шумно и ослепително, като бомбата миналата седмица. О, господи, защо не се беше сетил по-рано? Може би защото преди не беше воин. Майка му беше — дявол да го вземе…
— Ноа?
— Ще дойда — отговори той.
Подводницата изплува в камера под морското равнище. Жена на средна възраст с джинси и блейзър, вероятно д-р Лиза Гитерес, чакаше Ноа в безлична стая. Той не обърна особено внимание на жената и стаята. Докато вървеше по мостчето, каза:
— Искам да видя майка си. Веднага. Тя е доктор Мариан Дженър и работи някъде тук.
По реакцията на д-р Гитерес можеше да се допусне, че това не беше новина за нея.
— Изглеждаш развълнуван. — Това беше човешкият глас, който Ноа беше чул от жетона.
— Развълнуван съм! Къде е майка ми?
— Тя е тук. Но първо някой друг иска да те види.
— Настоявам да видя майка си!
Една врата в стената се плъзна и през нея излезе висок мъж с медна кожа и боси крака. Ноа го погледна и онова нещо отново се случи.
Шок, смущение, напълно необяснимо усещане — той познаваше този човек, точно както познаваше сестрата, която изми сълзотворния газ от очите му и от очите на детето по време на демонстрацията в Уест Сайд. Но никога не го беше виждал, а човекът беше извънземен. Все пак усещането за родство беше силно, дезориентиращо, абсурдно.