— Здравей, Ноа Дженър — каза таванът. — Аз съм посланик Смит. Добре дошъл в Мисията.
— Аз…
— Исках да те приема лично, но сега не мога. Имам среща. Лиза ще ти помогне да се установиш тук, ако пожелаеш да останеш при нас за известно време. Тя ще ти обясни всичко. Нека само да кажа…
Невъзможно беше да се отрече искреността на този човек, той вярваше във всяка своя дума…
— …че много се радвам да те видя.
Извънземният си отиде и Ноа остана загледан във вратата, през която беше изчезнал.
— Какво има? — попита д-р Гитерес. — Изглеждаш шокиран.
— Познавам този човек! — промърмори Ноа. В следващата секунда осъзна колко глупаво звучеше това.
— Нека да отидем някъде да си поговорим, Ноа — каза тя нежно. — Някъде, където не е толкова… мокро.
Вода се стичаше по стените на подводницата, а на пода имаше локвички. Моряци и офицери минаваха по мостчето и тихо си говореха. Ноа последва Лиза от подводницата по страничен коридор в офис, в който имаше диаграми, разпечатки, лаптоп — съвсем обикновено на вид място, което само засили усещането му за нереалност. Тя седна в едно кресло и му посочи друго. Той остана прав.
— Вече съм виждала това, Ноа. Това, което изпитваш, макар че обикновено то не изглежда толкова силно, колкото при теб.
— Виждала си какво? И коя всъщност си ти? Искам да говоря с майка си.
Тя го изучаваше с поглед и той остана с впечатление, че вижда повече неща, отколкото би искал.
— Аз съм доктор Лиза Гитерес, както каза посланик Смит. Аз съм генетичен консултант и осъществявам връзката между посланика и хората, идентифицирани като принадлежащи към неговата хаплогрупа L7, групата, открита от изследванията на майка ти. Преди това работех с д-р Барбара Формизано в Оксфорд, където също запознавах хора, които споделят една и съща хаплогрупа. Доста често съм виждала в по-лека форма онова, което преживяваш в момента — неочаквано чувство за връзка между хора с непрекъсната линия на майки, баби и прабаби чак до родоначалницата на клана. Важно е…
— Това ми прилича на глупости!
— …да се помни, че връзката е чисто символична. Сходни клетъчни метаболизми не водят до споделени емоции. Но — едно важно „но”! — символите имат мощен ефект върху човешкия ум. Което на свой ред поражда емоции.
— Имах това усещане един път преди. За една непозната жена и нямаше как да знам дали е моят „хаплотип”!
Вниманието на Лиза се изостри. Тя стана.
— Каква жена? Къде?
— Не знам как се казва. Виж, искам да говоря с майка си!
— Говори първо с мен. Използваш ли захарна тръстика, Ноа?
— Какво общо има това с всичко тук?
— Редовната употреба на захарна тръстика засилва определени мозъчни пътища, свързани с въображението и възприятията. Посланик Смит… е, нека оставим това настрани за момента. Мисля, че знам защо искаш да видиш майка си.
— Виж, не искам да бъда по-груб, отколкото вече бях, но това не е твоя работа. Всичко, което искаш да ми кажеш, може да почака, докато се видя с майка си.
— Добре. Ще те заведа до нейната лаборатория.
Ходиха доста дълго време. Той забеляза доста малко от онова, покрай което минаваха, но, от друга страна, нямаше кой знае какво за забелязване. Безкрайни бели коридори с безкрайни бели врати. Влязоха в една лаборатория и двама души, които Ноа не познаваше, го погледнаха с любопитство. Лиза каза:
— Доктор Дженър…
Другата жена посочи към една врата в дъното. Преди тя да успее да проговори, Ноа отвори вратата. Майка му седеше пред малка масичка, обвила с пръсти чаша кафе, което не пиеше. Очите й се разшириха.
— Мамо…защо, по дяволите, не си ми казала, че съм осиновен? — извика Ноа.
МАРИАН
Еван и Мариан седяха в неговата стая и пиеха шестнайсетгодишен сингъл малц. Тя рядко пиеше, но знаеше, че Еван често си пийва. Никога преди не беше влизала в неговото жилище на Мисията, което беше също като нейното. В стаята имаше легло, скрин, малка маса и два стола. Тя седеше на един от универсалните столове с облегалка, а Еван се беше излегнал на леглото. Повечето учени си носеха някакви вещи от къщи, но стаята на Еван беше напълно безлична. Никакви картини, никакви фамилни фотографии в рамки, никакви декоративни възглавници, дори никаква чаша за кафе или излишна поничка, донесена от кафенето.
— Ти живееш като отшелник — каза Мариан и веднага осъзна колко пияна трябва да е, за да изрече такова нещо. Отпи още една глътка скоч.