— О, боже! Има ли ранени?
— Не. Този път.
— Елизабет ще иска от денебците да й дадат технологията на енергийния щит за граничния патрул. Тя копнее за нея от момента, в който Мисията се приземи на пристанището. Еван, това ще бъде бедствие. Тя е толкова фокусирана върху работата си, че не вижда какво ще се случи, ако — не, когато — улицата намери собствена употреба за технологията, което тя винаги намира. — Кой беше казал това? Някакъв писател. Не си спомняше.
— Не се смахвай. Елизабет може да иска, но от това не следва, че Смит ще се съгласи.
— Но той толкова силно иска да открие своя „клан” — господи, толкова е глупаво! Онази корейска митохондриална секвенция, която редовно изскача при норвежките рибари, да дам само един пример, или онзи инженер в Минесота, който е проследил родословието си триста години назад, без да може да си обясни полинезийския митохондриален подпис, който носи — никой няма чист код, искам да кажа род.
— Никой на Земята, във всеки случай.
— А дори и да има — отговори бързо тя, макар че изведнъж думите й бяха станали хлъзгави и се въртяха в устата й като стриди, — няма зна… значи… значителна връзка между двама души с еднаква митохондриална ДНК, която да е по-различна от тази между двама непознати!
— Не и за нас — каза Еван. — Мариан, отиди да си легнеш. Много си пияна, а утре ни чака работа.
— Работата няма да ни защити от споровия облак. Споров облак. Споров облак.
— Но все пак си е работа. Отиди да си легнеш.
НОА
Ноа стоеше в ъгъла на конферентната зала, в която имаше дванайсет души и двама извънземни. Някой се беше опитал да придаде празнично настроение с червени хартиени покривки и чинии с малки сладки. Не му се беше получило. Залата си оставаше универсална конферентна бизнес зала, пълна с хора, които не биха имали никаква разумна причина да бъдат заедно нито на конференция, нито на парти. Лиза Гитерес се разхождаше сред тях: усмихваше се, говореше, за да накара хората да се чувстват удобно. Не й се получаваше.
Две млади жени, застанали близо една до друга за емоционална подкрепа. Мъж на средна възраст с костюм „Армани” и италиански кожени обувки. Небръснат мъж с коса, вързана на мръсна опашка, който изглеждаше бездомен, но може би само защото стоеше до добре обутия Армани. Една жена, която носеше пластмасова торбичка с дупка от едната страна. И тъй нататък. Групата беше толкова разнородна, че на Ноа, който стоеше настрана с гръб към стената, те му заприличаха на богомолците в италианска катедрала.
Тази мисъл предизвика принудена усмивка. Един мъж близо до него, вероятно окуражен от усмивката му, се приближи още и прошепна:
— Те ще ни пуснат да се върнем в Ню Йорк, нали?
— Защо да не ви пуснат, ако искате? — примигна Ноа.
— Аз искам да ни предложат щитове за споровия облак! Да си ги занесем в града! Защо иначе бих дошъл тук?
— Не знам.
Мъжът направи гримаса и се отдалечи. Но защо изобщо беше дошъл, щом предполагаше, че извънземните могат да го отвлекат, пленят или нещо подобно? Всеки един от хората в стаята бе предизвикал в него същото шокиращо разпознаване, както посланик Смит. Всеки един. Но очевидно никой друг не го изпитваше.
Нервният човек нямаше защо да се тревожи. Когато партито и изнесените от тавана речи за родство и покана да останат за по-дълго на Мисията свършиха, хората си тръгнаха. Тръгнаха си, както изглеждаше, с облекчение, или все още любопитни, или доволни, или неспокойни, или разочаровани (Никакви енергийни щитове! Никакви богатства!), но всички те си тръгнаха, макар че Лиза все още им говореше окуражително. Всички, освен Ноа.
Посланик Смит дойде при него. Денебецът не каза нищо, просто тихо чакаше. Имаше вид на човек, който е готов да чака безкрайно.
Дланите на Ноа лепнеха. Всички онези временни персони под въздействието на захарната тръстика, една по една отхвърлени като змийски кожи, когато дрогата спре да действа. Не, не като змийски кожи; това не беше добро сравнение. По-скоро като трохите на Хензел и Гретел, пуснати с надежда, но изчезнали преди да го доведат до някъде. Човекът с мръсната конска опашка не беше единственият бездомник.
— Искам да знам кой и какво си ти — каза Ноа.
Таванът над Смит отговори:
— Ела с мен на истинско празненство.
Кръгла стая, много малка. Ноа и Смит стояха един срещу друг.
Таванът каза:
— Това е шлюзова камера. Отвъд това пространство околната среда е нашата, не твоята. Тя не е много различна, но ти не си свикнал с нашите микроби и трябва да носиш енергиен щит. Той пропуска въздух, но в началото сигурно ще ти е трудно да дишаш, защото съдържанието на кислород на Свят е като при надморска височина от 3600 метра на Земята. Ако започне да ти се повръща в шлюзовата камера, където ще останем няколко минути, можеш да се върнеш. Светлината ще ти се стори слаба, миризмите — странни, а гравитацията е с една десета по-слаба от онази, на която си свикнал. Отвъд тази точка няма вградени преводачи, ние ще говорим на нашия език и ти няма да ни разбираш. Сигурен ли си, че искаш да дойдеш?