— Да — каза Ноа.
— Има ли нещо, което искаш да кажеш, преди да се присъединиш към своя изконен род?
— Как се казваш? — попита Ноа.
Смит се усмихна. Издаде някакъв вибриращ звук, нещо като мийхао с цъкане накрая.
Ноа го имитира.
Смит каза на вибриращ английски: „Брат мой”.
МАРИАН
Мариан не присъстваше на срещата между Елизабет и Смит, но Елизабет дойде да я види след това. Мариан и Макс бяха наведени над компютъра и се опитваха да изяснят откъде идва нещо, което беше или митохондриална аномалия, или обикновено замърсяване на проба, или лабораторна грешка, или глич в програмата. А може би и нещо съвсем друго. Мариан се изправи и каза:
— Елизабет! Колко хубаво…
— Трябва да говориш с него — каза заповедно Елизабет. — Човекът е идиот!
Мариан погледна към офицера от охраната, който беше придружил Елизабет до лабораторията. Той кимна и излезе.
— Аз просто ще… Тази работа може да почака — каза Макс и направо хукна, един мъж, който не желаеше да бъде свидетел на драматичните отношения между майка и дъщеря. Еван, който имаше нужда от сън, беше отишъл да спи. Джина беше заминала да види родителите си в Бруклин, което не беше правила от седмици.
— Допускам, че имаш предвид посланик Смит.
— Да. Той знае ли какво става в Ню Йорк? И изобщо интересува ли се?
— Какво става в Ню Йорк?
Държанието на Елизабет веднага стана професионално, по-спокойно, но не по-малко напрегнато.
— Остават по-малко от девет месеца до преминаването на споровия облак.
Все пак добре, че е приела този факт, помисли си Мариан.
— Само през последния месец в петте административни района на Ню Йорк имаме три пъти повече палежи, десет демонстрации с разрешение от градските власти, три от които завършиха с насилие, двайсет и три убийства и едно масово религиозно самоубийство в Църквата на Следващата стъпка напред в Трайбека. Уолстрийт се срина. Терористи окупираха Банката на Федералния резерв на Либърти Стрийт от вторник до четвъртък сутринта. На север от Ню Йорк беше нападната резиденцията на губернатора, неуспешно. Същото нещо се случва навсякъде другаде. Части от Бейджинг горят вече цяла седмица. Трийсет и шест процента от американците вярват, че денебците са донесли споровия облак със себе си, независимо че астрономите твърдят обратното. Ако посланикът ни даде енергийния щит, това ще наклони везните в тяхна полза. Мислиш ли, че президентът и ООН не са казали това на Смит?
— Нямам представа какво са казали президентът и ООН, а мисля, че и ти нямаш.
— Мамо…
— Елизабет, ако каквото току-що каза е истина и посланикът е отказал на президента, мислиш ли, че моята намеса би помогнала?
— Не знам. Вие, учените, се подкрепяте.
Много отдавна Мариан беше забелязала по колко различни начини реагираха хората на немислимите катастрофи. Някои се паникьосваха. Някои се пазаряха. Някои се шегуваха. Някои отричаха. Някои обвиняваха. Някои рушаха. Някои се молеха. Някои пиеха. Някои се вълнуваха, сякаш през целия си живот тайно бяха очаквали такава драма. Очевидно нищо не се беше променило.
Хората на борда на Мисията посрещаха немислимото с работа и с още работа. Елизабет беше права, че изкуственият остров се беше превърнал в отделна, самозадоволяваща се, самообясняваща се вселена, във всяка минута посветена на търсенето на нещо, на каквото и да е, което да спре въздействието на споровия облак върху мозъка на бозайниците. Денебците, съзнавайки колко добри могат да бъдат хакерите, бяха блокирали всякакъв интернет, телевизия и радио за Мисията. Новините от външния свят идваха чрез вестници и писма, двете умиращи медии, носени в пощенски чувал два пъти дневно и от посещаващи продавачи, учени и дипломати. Мариан не им обръщаше много внимание.
— Денебците няма да ти дадат енергийния си щит — каза тя на разгневената си дъщеря.
— Просто не можем да защитаваме ООН без него. А какво остава за останалата част от пристанището.