— Тогава кажете на всички посланици и преводачи да си отидат вкъщи. Защото това, което искаш, просто няма да се случи. Съжалявам, но няма да се случи.
— Ти не съжаляваш. Ти си на тяхна страна.
— Не става въпрос за страни. Ако попаднат в неправилните ръце, тези щитове…
— Правораздавателните органи са правилните ръце!
— Елизабет, вече сме говорили по въпроса много пъти. Нека да не се повтаряме. Знаеш, че нямам власт да ти дам енергиен щит, а не съм те виждала от толкова време. Хайде да не се караме. — Мариан чу молбата в собствения си глас. Кога в дългия и сложен път на родителството беше започнала да моли дъщеря си за съгласие, вместо да бъде обратното?
— Добре, добре. Как си, мамо?
— Преуморена и измъчена. Ти как си?
— Преуморена и измъчена. — Неохотна полуусмивка. — Не мога да остана дълго. Защо не ме разведеш наоколо?
— Разбира се. Това е моята лаборатория.
— Имам предвид из Мисията. За пръв път влизам вътре, а твоят посланик… — по някакъв начин Смит беше станал нейна лична отговорност — …ме посрещна в една стая близо до пристана за подводници. Може ли да разгледам повече? Или вас, лабораторните работници, не ви пускат от клетките?
Предизвикателството, неволно или не, подейства. Мариан разведе Елизабет из цялата достъпна за земните хора част на Мисията. Придружаваше ги офицер от охраната, на когото Елизабет не обръщаше внимание. Очите й проникваха навсякъде, виждаха всичко.
— Къде живеят денебците? — попита тя накрая.
— Зад ето тези врати. Никой не е влизал там.
— Интересно. Доста близо е до високорисковите лаборатории. А къде е Ноа?
Вчерашната горчива сцена с Ноа, който й беше толкова ядосан, защото не му е казала, че е осиновен, все още беше отворена рана. Мариан не искаше да каже на Елизабет, че не знае къде е отишъл.
— Той е отседнал при земните посетители — отговори тя, като се надяваше, че такова място действително съществува.
Елизабет кимна.
— Трябва да се връщам. Благодаря за екскурзоводския тур, мамо.
Мариан искаше да прегърне дъщеря си, но Елизабет вече си беше тръгнала и вървеше към пристана за подводници, следвана от охранителя. Един спомен прониза Мариан: малката Елизабет, петгодишна, стиснала устни, докато върви към училищния автобус, на който трябваше да се качи за пръв път сама. Всичко се случи толкова бързо и когато споровият облак удари, няма и спомен да остане.
Тя изтри глупавите си сълзи и се върна на работа.
Ilclass="underline" S МИНУС 8.5 МЕСЕЦА
МАРИАН
Главната зала беше с тънките, подобни на оризова хартия стени като част от неработните помещения, но тук, също като повечето твърди стени на Мисията, те променяха цветовете си. Бавни, сложни, нежни фигури в пастелни цветове, които й приличаха на разнасящи се нефтени петна. Четирийсет места, разположени амфитеатрално пред катедра, също като в залата за лекции в нейния колеж. Тя изпита безумното желание да се върне в студентските си години, да извади една тетрадка и да си драска в полето. Но в тази зала не седяха дъвчещи дъвка студенти, които си разменят есемеси, а някои от най-видните учени на планетата. Това беше първото общо събрание на учените на борда. Катедрата беше празна.
Трима денебци влязоха от страничната врата.
Мариан не беше виждала толкова много извънземни на едно място. Странно, но ефектът беше, че те изглеждаха още по-извънземни, сякаш дребните разлики със земните — по-големите очи, по-дългите крака, по-високият ръст — се увеличаваха експоненциално с аритметичното увеличаване на присъствието им. Това посланик Смит и учен Джоунс ли бяха? Да. Третият извънземен, по-нисък от другите двама и някак си по-деликатен, каза през преводача на тавана:
— Благодаря на всички, че дойдохте. Днес имаме три доклада. Два от земните екипи и един от Свят. Първо, доктор Манинг. — Тримата извънземни се засмяха.
Терънс Манинг, шеф на Споровия екип, излезе на сцената. Мариан никога не се беше срещала с него, нобеловите лауреати бяха толкова над нейното научно ниво, колкото слънцето за мухите. Той беше дребен човек и на главата му бяха останали точно три кичура, които упорито се мъчеше да прехвърли през темето си. От срамежливите му, необикновено официални маниери, струеше интелигентност. Манинг имаше дълбок, авторитетен глас, който приятно контрастираше с механичната монотонност на тавана.
Съдейки по светналите очи на извънземните, Мариан донякъде очакваше добри новини, въпреки увеличаващите се данни в локалната мрежа на кораба. Но грешеше.