— Не успяхме да отгледаме вируса в клетъчни култури — започна Манинг. — Както знаете, някои вируси просто не се развиват in vitro и този изглежда е един от тях. Не успяхме и да заразим маймуни — нито един вид маймуни. Естествено, ще продължим да опитваме. По-добрата новина е, че успяхме да заразим мишки.
Добра и лоша, помисли си Мариан. Често да запазиш една мишка жива беше по-лесно, отколкото да отгледаш клетъчна култура. Но културата щеше да им даде по-точна представа за цитопатичния ефект на вируса върху животинска тъкан, а маймуните бяха генетично по-близки до хората, отколкото мишките. От друга страна, с маймуните беше ужасно трудно да се работи. Те хапеха, бореха се, самонараняваха се, предаваха паразити и болести и умираха от неща, от които не се очакваше да умрат.
— Сега имаме много заразени мишки — продължи Манинг — и нашият аерозолен експерт доктор Белски е изчислил колко излагане на спори е нужно, за да се предизвика спорова болест при лабораторни условия.
Една графика светна на стената зад гърба на Манинг. Добре поддържаните пръсти на седящия до нея Еван изведнъж се свиха в юмрук. Заразяването става бързо и изисква фантастично малка концентрация на вируса, дори и при пренасяните по въздуха патогени.
— Независимо от заразените мишки — продължи Манинг и сега в гласа му се усещаше напрежение, — все още не сме успели да изолираме вируса. Неуловимо малко животинче.
Никой не се засмя. Макар това да не беше в нейната област, Мариан знаеше колко трудно е да се изолира вирус, дори и когато е установен гостоприемникът. Вирусите са толкова миниатюрни; потъват в клетките и органите; мутират.
— Всъщност ние не знаем почти нищо за този патоген — каза Манинг и прокара ръка по главата си, с което разроши трите кичура. — не знаем нито основния репродуктивен коефициент — за вас, астрономите, това е броят на случаите, които един случай средно генерира в течение на заразния си период, — нито инкубационния период, нито генома, нито морфологията. Онова, което знаем, е съставът на обвивката, с която е защитен вирусът, трансмисионният вектор и съответната патология при мишките.
Последваха десет минути данни за странната, уникална обвивка на „спорите” термин, който дори и учените, които знаеха, че е неправилен, сега употребяваха. После д-р Джесика Ю зае мястото на Манинг на катедрата. Мариан я беше срещала в кафенето и се беше почувствала застрашена. Бившата началничка на отдел „Специални патогени” в Националния център за инфекциозни болести в Атланта Джесика Ю беше дребна, петдесетгодишна жена, красива по строг, „не ме закачай” начин. Никой никога не я закачаше.
— Ние, разбира се, се надяваме — започна тя, — че като разберем механизма на болестта при животните, ще научим как да я лекуваме при хората. Мишките бяха заразени преди три дни. Преди един час те започнаха да проявяват симптоми, които искаме да ви покажем преди… хм… преди…
Стената зад Джесика Ю изсветля и отнесе графиката за разпространението на вируса със себе си. Или може би сега някакъв екран покри стената и на него се показаха трите мишки, намиращи се на друго място в Мисията. Бяха затворени в голяма стъклена клетка в лаборатория НББ-4, предположи Мариан.
Две от мишките лежаха, потрепваха и издаваха продължително съскане, звук, многократно усилен от аудиосистемата. Не, не беше усилен — това бяха отчаяните опити на същества, които се мъчат да си поемат дъх. Те махаха опашки и драскаха с предните си лапи. Мариан осъзна, че се опитват да плуват, за да избягат от нещо, което ги давеше.
— При хората — продължи Ю, — бихме определили това като синдрома на остър респираторен дистрес, покриваща всичко диагноза, която използваме, когато не знаем какъв е проблемът. Белодробната тъкан на мишките все повече натежава, тъй като течността от кръвоносната система прониква в дробовете, и всяко вдишване става все по-трудно. Рентгенът на белодробните проби показва „заснежаване” — наличието на толкова много течност в дробовете повишава радиологичната плътност и снимката прилича на снежна буря. Инкубационният период на вируса при мишките е три дни. Времето от настъпването на симптомите до смъртта е средно 2.6 часа.
Третата мишка започна да трепери.
Ю продължи да говори, а миниатюрното й тяло още повече се стегна.
— Доколкото сме определили дотук, процентът на заразяване при мишките е седемдесет и пет. Не можем, разбира се, да правим предвиждания, че той ще бъде същият при хората. Нито имаме представа защо мишките се заразяват, а маймуните — не. Медицинските данни от денебските колонии показват подобни метаболични пътища като при мишките. В тези колонии не е имало оцелели. Аутопсиите на мишките показват по-нататък, че…