— На борда… на борда на Мисията?
— Така изглежда, да.
— Но никой досега не е…
— Много добре съзнавам това. — Черните интелигентни очи нито за миг не се отделиха от лицето й. — Само чакаме и останалите гости, които по една случайност са в Ню Йорк.
— Разбирам — каза тя. Но не разбираше.
Десай се обърна към охраната си и им заговори на хинди. Последва спор. Прието ли беше охраната да спори с обекта, който охранява? Мариан си представяше, че не е, но, от друга страна, какво знаеше тя за протокола в ООН? Намираше се извън своята област, среда, слънчева система. Предположи, че денебците не допускат охранители на борда на Мисията и че шефът на охраната протестира.
Очевидно Генералният секретар спечели.
— Моля, елате — каза той и излезе от стаята с широки крачки. Небесносинята курта проблясваше и прошумоляваше около глезените му. Макар и да не беше интуитивна, Мариан все пак усещаше напрежението, което се излъчваше от него като топлина. Оградени от намръщени охранители, двамата минаха по дълъг коридор и слязоха надолу с асансьор. Много, много надолу — дали асансьорът слизаше под пристанището? Най-вероятно. Те излязоха в малка стая, в която вече чакаха двама души — един мъж и една жена. Мариан разпозна жената: Екатерина Зайцев, представителят на Руската федерация в ООН. Мъжът вероятно беше китайският представител. И двамата изглеждаха притеснени.
Десай каза на английски:
— Чакаме само… а, ето ги.
Двама много по-млади мъже влетяха в стаята, хванали слушалките си. Преводачи. Изглеждаха раздърпани и уплашени, от което Мариан се почувства по-добре. Не беше единствената, която се бори с почти непоносимото усещане за нереалност. Само ако можеше и Еван да е тук, с неговия типичен за англичаните сарказъм и невъзмутимост. „Или поне така мислехме…”
Не, нито тя, нито Еван биха си представили нещо подобно.
— Останалите постоянни членове на Съвета за сигурност за съжаление не са се явили до момента — каза Десай. — Няма повече да чакаме.
Мариан не можеше да си спомни кои са другите постоянни членове. Обединеното кралство, разбира се, но кой още? Колко бяха на брой? Какво правеха в тази октомврийска привечер, което им пречеше да присъстват на първия контакт с извънземни? Които и да бяха, сигурно щяха да съжаляват за това до края на живота си.
Освен ако, разбира се, тази малка делегация изобщо не се завърне — ако бъде убита, отвлечена или изядена. Не, това беше абсурдно. Обхванала я беше истерия. Ако имаше опасност, Десай нямаше да дойде.
Разбира се, че щеше да дойде. Всеки би дошъл. Не биха ли дошли? Тя не би ли дошла? Изведнъж осъзна, че никой не я беше попитал дали иска да участва в тази мисия. Бяха й заповядали. Какво щеше да стане, ако категорично беше отказала?
В другия край на стаята се отвори врата, от въздуха се чуха гласове, отнасящи се до разрешения и процедури, после още един асансьор. Шестимата влязоха в нещо, което сигурно беше най-удобната и най-невоенизирана подводница в света, обзаведена с фотьойли и екипаж със златни нашивки.
Подводница. Добре, това беше логично и показваше, че са били изготвени планове за влизане в Мисията незабелязано от пресата, туристите и побърканите типове, които биха я взривили, ако можеха. Денебците сигурно се бяха съгласили да има някакъв вид площадка или вход, което означаваше, че тази среща е била уговорена и планирана много преди днешния ден. Днес беше просто моментът, в който извънземните бяха решили да приложат плана на практика. Защо? Защо се бяха разбързали?
— Доктор Дженър — каза Десай, — за краткото време, с което разполагаме, моля обяснете ни научните си открития.
Никой не седна във фотьойлите. Застанаха в кръг около Мариан, която не изпитваше желание да ги обърква, както направи с д-р Къртис в колежа. Докъде щяха да стигнат думите й, освен до тази претъпкана, луксозна подводница? Слушаше ли президентът на Съединените щати, седнал в Ситуационната зала със съответния екип?
— Моята статия не е нищо сензационно, господин генерален секретар, поради което всичко това много ме озадачава. — Тя се опита да не се разсейва от мърморенето в слушалките на двамата преводачи и продължи: — Накратко казано, всички хора днес на земята са потомци на една жена, живяла преди около 150 000 години. Знаем това поради митохондриалната ДНК, която не е ДНК от ядрото на клетката, а отделна ДНК, съдържаща се в малки органели, наречени митохондрии. Митохондриите, които съществуват във всяка клетка на тялото, са енергийният източник на клетката, произвеждащ енергията за клетъчните функции. Митохондриалната ДНК не влиза в рекомбинация и не присъства в клетките на спермата, когато тя стигне до яйцето. Така че митохондриалната ДНК се предава непроменена от майката на всичките й деца.