Приемникът му бе избран бързо и с огромно мнозинство.
Само трима кардинали се противопоставиха на избора — единият бе Жорж д’Амбоаз който напразно се надяваше да отвоюва папската тиара за французите. След спънката, на която се бе натъкнала кариерата му при избора на Пий III, Джулиано дела Ровере, кардинал на Сан Пиетро ин Винцоли, не изгуби нито миг — обедини поддръжниците си и си подсигури папския трон при следваща възможност. Той знаеше, че такава ще се открие съвсем скоро.
Юлий II, както се нарече новият папа, беше жилав мъж на шейсет, все още жизнен умствено и физически. Притежаваше неизчерпаема енергия, както Ецио не след дълго научи, беше опитен политик и стратег и се гордееше със скромното си потекло — беше потомък на рибари, а нима свети Петър не се бе прехранвал със същото занятие?
Заплахата на Борджия обаче все още хвърляше сянка.
— Де да можеше Чезаре да си подаде носа! — изръмжа Бартоломео, докато се съвещаваха с Ецио в кабинета с географските карти в казармите му.
— Ще го направи. Но когато се подготви.
— Шпионите ми твърдят, че планира да събере най-способните си мъже и да атакува Рим през главната му порта.
Ецио размисли.
— Ако дойде от север, както изглежда вероятно, ще се опита да нахлуе през портата до Кастра Претория. Нищо чудно да завладее и самото укрепление заради важната му стратегическа позиция.
— Сигурно си прав.
Ецио стана.
— Събери асасините. Ще посрещнем заедно Чезаре.
— Ами ако се провалим?
— Хубава работа, Бартоломео! Ако се провалим, аз ще се изправя сам срещу него!
Сбогуваха се, уговаряйки се да се видят в Рим по-късно през деня. Ако го заплашваше нападение, Свещеният град трябваше да се подготви.
Догадката на Ецио се оправда. Беше заръчал на Батоломео да свика останалите на църковния площад в съседство с Кастро Претория и когато се събраха, поеха заедно към северната порта. Пред нея вече гъмжеше от войници, понеже Юлий II бе приел охотно съвета на Ецио. На няколкостотин метра ги очакваше стъписваща гледка: Чезаре, яхнал светъл кон, заобиколен от група офицери в униформи на частната му армия, а зад тях — цял батальон войници.
Дори отдалеч острият слух на Ецио долавяше помпозната реч на Чезаре. Въпросът бе защо хората все още му вярваха?
— Ще обединим Италия и вие ще управлявате рамо до рамо с мен! — тръбеше Борджия.
Обърна се и забеляза Ецио и събратята му асасини, строени върху бойниците над портата. Застана по-близо, но извън обсега на арбалетите и мускетите.
— Дошли сте да видите как триумфирам? — изкрещя им той. — Не бойте се. Това не е цялата ми сила. Скоро Микелето ще пристигне с армиите ми, но дотогава всички ще сте мъртви. Хората ми ще се погрижат.
Ецио го погледна, после сведе очи към многобройните папски отряди, асасински доброволци и воини, струпани под нозете му зад стените. Той вдигна ръка и пазачите на портата дръпнаха дървените резета. Зачакаха знак да отворят вратите. Ецио не свали ръка.
— Мъжете ми няма да ме подведат! — изкрещя Чезаре. — Знаят какво ги чака, ако се провалят! Скоро ще предадеш Богу дух, а аз ще си възвърна владенията!
Ецио се почуди дали Новата болест не е размътила ума му: Пусна ръка и портите долу зейнаха, пропускайки римската войска — първо кавалерията, а след нея и пехотата. Чезаре дръпна отчаяно юздите, впивайки ги прекалено силно в устата на коня, за да го обърне назад. Грубата маневра наруши равновесието на животното и римските войници го застигнаха бързо. Батальонът на Чезаре се огъна и побягна при вида на многобройния противник.
„Е — помисли си Ецио, — получих отговор на въпроса си“.
Войниците на Чезаре бяха готови да се бият за пари, но не бяха предани на каузата му. Предаността не се купува.
— Избийте асасините! — изкрещя яростно Чезаре. — За честта на Борджиите!
Напразно. Вече беше обграден.
— Предай оръжията си, Чезаре! — извика му Ецио.
— Никога!
— Рим вече не е твой. Вече не си генерал. Орсини и Колона подкрепят новия папа. И да са ти обещали вярност, било е само на думи. Просто са чакали възможност да си върнат градовете и именията, които им открадна.
В този момент през портите излезе малобройна свита. Шестима рицари в черни брони, единият издигнал герба на Юлий II — дъб с дебел ствол. Начело, възседнал кобила на сиви петна (пълна противоположност на боен кон), яздеше елегантно облечен мъж, когото Ецио тутакси разпозна — Фабио Орсини. Той поведе групата право към все още надменния Чезаре.