Възцари се тишина.
— Чезаре Борджия, наричан Валентино, бивш кардинал и дук на Валенсия — подхвана Орсини с победоносен плам в очите, — по заповед на Негово Светейшество папа Юлий II те арестувам по обвинение в убийство, предателство и кръвосмешение.
Шестимата рицари застанаха около Чезаре — по двама от всяка страна и по един отпред и отзад. Поеха юздите на коня му, а него завързаха за седлото.
— Не! Не! Не! — ревеше Чезаре. — Това не е краят!
Рицарят зад него перна хълбоците на коня му и той пое в тръс напред.
— Това не е краят! — предизвикателно повтаряше Чезаре. — Оковите няма да ме удържат! — Гласът му се извиси в кресчендо: — Няма да умра от човешка ръка!
Всички го чуха, но никой не му обърна внимание.
— Достатъчно! — рязко му нареди Орсини.
48
— Чудех се какво е станало с теб — каза Ецио. — Но видях нарисуваната сочеща ръка и разбрах, че ми даваш знак. Затова ти изпратих съобщение. И ето те и теб! Мислех, че си заминал за Франция.
— Още не — отвърна Леонардо, забърса праха от стола в асасинското убежище на остров Тибър и седна. През високите прозорци нахлуваше ярка светлина.
— Радвам се. Още по-радостен съм, че не попадна в ръцете на стражите, които новият папа пусна по дирите на поддръжниците на Борджия.
— Е, добрите винаги оцеляват — отговори Леонардо. Беше облечен както винаги елегантно и изглеждаше незасегнат от последните събития. — Папа Юлий не е глупак. Знае кой ще му бъде полезен, и кой — не, независимо от предишните си деяния.
— Стига да се е разкаял искрено.
— Щом казваш — сухо отбеляза Леонардо.
— Готов ли си да ми помогнеш?
— Отказвал ли съм ти някога? — усмихна се, Леонардо. — Не приключиха ли проблемите, след като Чезаре е въдворен под ключ? Въпрос на време е да го изгорят на кладата. Списъкът с престъпленията му е дълъг колкото ръката ти.
— Може и да си прав.
— Е, светът няма да е истински без неприятности — додаде Леонардо, подемайки нова нишка. — Добре е, че Чезаре най-сетне е сломен, но аз изгубих ценен покровител. Чувам, че се канят да доведат онзи млад фукльо Микеланджело от Флоренция. Питам те защо! Та той може само да дяла статуи.
— Вещ архитект е, доколкото разбирам. И нелош художник.
Леонардо го погледна мрачно.
— Помниш ли сочещия пръст, който ти нарисувах? Един ден — скоро, надявам се — той ще стане част от портрет на мъж — на Йоан Кръстител, който показва Небесата. Ще стане ненадмината картина.
— Не казах, че е добър художник като теб — бързо вметна Ецио. — Или изобретател…
— Мен ако питат, трябва да следва призванието си и толкоз.
— Лео, да не би да ревнуваш?
— Аз? Никога!
Време беше да запознае Леонардо с проблема, който го измъчваше и заради който го бе потърсил. Надяваше се, че може да му се довери, макар да познаваше Маестрото достатъчно и да разбираше слабите му места.
— Бившият ти работодател… — подхвана той.
— Чезаре?
— Да. Не ми харесаха думите му: „Оковите няма да ме удържат“.
— Хайде, Ецио. Той е в най-непроницаемата тъмница в Кастел Сант’Анджело. Как рухват могъщите, а?
— Все още има приятели.
— Няколко объркани създания вероятно си въобразяват, че има бъдеще, но Микелето и армиите му така и не се появиха и според мен не съществува реална опасност.
— Дори Микелето да не е успял да обедини верните на Чезаре сили, което звучи достоверно, след като никой от шпионите ни не е докладвал за военни маневри в провинцията…
— Виж, Ецио, войниците на Борджия са научили за избора на Дела Ровере за нов папа и за ареста на Чезаре и са се разпръснали като мравуняк, в който са сипали вряла вода.
— Няма да се успокоя, докато не видя Чезаре мъртъв.
— Е, има начин да разбереш.
Ецио погледна Леонардо.
— Ябълката ли имаш предвид?
— Къде е тя?
— Тук.
— Тогава се допитай до нея.
Ецио се поколеба.
— Не, твърде могъща е. Трябва да я скрия завинаги от човешкия род.
— Как? Такава ценна придобивка? — поклати глава Леонардо.
— Преди много години ти самият каза, че никога не бива да попада в неподходящи ръце.