— Тогава просто трябва да я пазим от неподходящи ръце.
— Няма гаранция, че ще успеем.
Леонардо го погледна сериозно.
— Виж, Ецио, обещай ми нещо, ако решиш да я заровиш някъде.
— Да?
— Всъщност две неща. Първо, задръж я, докато ти е необходима. Трябва да впрегнеш всички средства, щом целта ти е да изтриеш от лицето на земята и Борджия, и тамплиерите. Когато я постигнеш и скриеш Ябълката от хорските очи, мисли за нея като за семе, което посяваш. Остави знак на бъдещите поколения. Някой ден може да потрябва на новите асасини в името на доброто.
— Ами ако попадне в ръцете на някой нов Чезаре?
— Пак той… Разбирам… Слушай, защо не сложиш край на тревогите си? Провери дали Ябълката ще ти подскаже нещо.
След кратка вътрешна борба Ецио каза:
— Добре. Съгласен съм.
Излезе за малко и се върна с квадратна, облицована с олово кутия с масивна ключалка. Изпод туниката си измъкна ключ, провесен на сребърна верижка на врата му. Отвори кутията, където върху постеля от зелено кадифе лежеше Ябълката. Изглеждаше невзрачна и сива, както винаги, когато замираше, с размера на малък пъпеш и любопитно мека и податлива на допир като човешка кожа.
— Попитай я — настоя Леонардо със светнал поглед.
Ецио разбра, че приятелят му се бори с желанието да грабне райската частица и да побегне. Знаеше колко силно е изкушението за гения, чиято жажда за познания понякога заплашваше да го унищожи и не му даваше нито миг покой.
Ецио вдигна Ябълката и затвори очи, съсредоточавайки се, за да формулира точните въпроси. Ябълката засия почти веднага и започна да рисува образи по стената.
Те се появяваха ярки и бързи, тутакси изчезваха, но Ецио — и само Ецио — видя как Чезаре успява да избяга от затвора и от Рим. Това беше всичко, но след малко откъслечните силуети по стената се сляха и изобразиха оживено пристанище с искрящи под южняшко слънце води и флотилия в залива. Видението изтля и отстъпи място на далечна крепост или укрепен град, Ецио някак си разбра, че се намира на много мили оттук — пейзажът и жаркото слънце подсказваха, че е отвъд пределите на Италия. Архитектурата също изглеждаше чуждестранна, но нито Ецио, нито Леонардо успяха да я разпознаят. После Ецио видя крепостта на Марио в Монтериджони и картината се разлюля и раздвижи, отвеждайки го в тайния кабинет на Марио — в светилището — където пазеха страниците от Кодекса. Скритият му вход беше затворен и по него бяха изрисувани загадъчни фигури и букви. После се извиси като орел над руините на някогашната крепост на асасините. Накрая Ябълката ненадейно замря и единствено спокойното слънце осветяваше стаята.
— Той ще избяга! Трябва да тръгвам!
Ецио прибра Ябълката в кутията и стана толкова рязко, че събори стола.
— Ами приятелите ти?
— Братството ще устои. Със или без мен. Така съм го градил. — Асасинът извади Ябълката от кутията и я пъхна в кожената й торба. — Прости ми, Лео, не бива да губя нито миг.
Вече бе закопчал Скритото острие и щита, а пистолетът и малко амуниции прибра в кесията, провесена през колана му.
— Почакай! Трябва да размислиш. Да подготвиш план.
— Планът ми е да довърша Чезаре. Отдавна трябваше да го направя.
Леонардо разпери ръце.
— Виждам, че не мога да те спра. Но не смятам да напускам Рим. Знаеш къде е ателието ми.
— Приготвил съм ти подарък — каза Ецио. Върху масата лежеше малко ковчеже. Ецио му го подаде. — Ето.
Леонардо стана.
— Ако така ми казваш „сбогом“, най-добре си задръж парите. Не ги искам.
Ецио се усмихна.
— Не ти казвам сбогом, разбира се. И естествено, ги искаш. Трябват ти, за да работиш. Вземи ги. Приеми, че съм ти покровител, ако желаеш, докато си намериш по-подходящ.
Прегърнаха се.
— Ще се видим отново — каза Ецио. — Давам ти дума. Buona fortuna, стари приятелю.
Предреченото от Ябълката не можеше да бъде предотвратено, понеже тя показваше бъдещето такова, каквото е, и никой не бе способен да го промени, както не би могъл да промени миналото.
Ецио приближи Кастел Сант’Анджело и забеляза папските стражи — нови наемници в униформите на папа Юлий II — да излизат тичешком от древната крепост и да се разпръскват методично покрай реката и по околните улици. Камбани и тромпети възвестяваха тревога. Ецио знаеше какво се е случило дори преди да чуе отговора на задъхания капитан, когото спря.