„Интуицията не те лъже. Ще те водя и ще те закрилям, но не ти принадлежа и скоро трябва да ме освободиш. Не се подчинявам никому освен на Господаря на Ябълката“.
Ецио беше сам в тайната си квартира, държеше Ябълката с надеждата да му помогне да открие враговете си в Рим, когато загадъчният глас отново зазвуча. Този път той не можеше да различи дали е мъжки или женски и дали идва от Ябълката или от някое кътче на съзнанието му.
„Интуицията не те лъже“. Но също и: „Не се подчинявам никому освен на Господаря на Ябълката“. Защо тогава му рисуваше само замъглени образи на Микелето, колкото да му подскаже, че верният сподвижник на Чезаре е жив. И не можеше — или не искаше? — да му покаже точното местонахождение на Чезаре. Поне засега.
Внезапно Ецио осъзна нещо, което дълбоко в себе си винаги бе усещал — че не бива да злоупотребява със силата на Ябълката и да стане зависим от нея. Разбра, че собствената му воля замъглява отговорите, които търси. Не бива да се отдава на леност. Трябва сам да се потруди. И без това някой ден щеше да остане без Ябълката.
Замисли се за Леонардо. Ако той притежаваше Ябълката, нищо не би го спряло. Но Леонардо — истински добряк, изобретяваше гибелни оръжия със същата лекота, с която рисуваше ненадминати картини. Дали Ябълката е способна не само да помага на човечеството, но и да го развращава? В ръцете на Родриго или на Чезаре — ако някой от двамата бе успял да разгадае могъществото й — тя щеше да се превърне в инструмент не за спасение, а за разруха.
Властта опиянява, а Ецио не искаше да става жертва на това пиянство.
Погледна отново Ябълката. Сега тя лежеше замряла в ръцете му, но щом я върна в кутията, той осъзна, че сърце не му дава да затвори капака й. Какви ли пътеки може да му открие райската частица?
Не, трябва да я погребе. И да се научи да живее според повелите на Кредото без нея. Но не още!
Инстинктът винаги му беше подсказвал, че Микелето е жив. Сега знаеше, че е прав. И докато беше жив, той щеше с всички сили да се стреми да освободи злия си господар Чезаре.
Ецио не сподели с папа Юлий II целия си план — смяташе да открие Чезаре и да го убие или сам да загине.
Нямаше друг начин.
Зарече се да използва Ябълката само в краен случай. Да не притъпява инстинктите и разума си, да се готви за деня, когато вече няма да я притежава. Реши да започне да издирва преданите лакеи на Борджия в Рим без нейна помощ. Ако след три дни не бе пожънал успех, щеше пак да прибегне до силата й. Не биваше да забравя приятелите си — момичетата от „Разцъфналата роза“, крадците на Лисицата и събратята си асасини. Нима с тяхната подкрепа би се провалил?
Ецио разбираше, че Ябълката ще му съдейства — по начин, който не съзнаваше напълно — стига да уважава скритата й същност. Може би това беше тайната й. Навярно никой не бе способен да я подчини изцяло, освен ако не принадлежи на древната раса, напуснала света, предоставяйки на човечеството възможността и волята да го съгради или да го унищожи.
Той затвори капака и заключи кутията.
Същата вечер Ецио свика среща на Братството на остров Тибър.
— Приятели мои — заговори той, — знам колко упорито се борихме и вярвам, че победата е близо, но ни чака още работа.
Другите — всички освен Макиавели — се спогледаха изненадано.
— Но Чезаре ще гние в килията до живот! — възкликна Лисицата.
— Имаме нов папа, който открай време враждува с Борджия — добави Клаудия.
— А французите отстъпиха — вметна Бартоломео. — Провинцията е прочистена. И Романя отново е подвластна на папата.
Ецио го смълча с вдигната длан.
— Всички знаем, че победата е победа само ако е окончателна.
— Чезаре е в килия, но е жив — обади се тихо Макиавели. — А Микелето…
— Точно така — каза Ецио. — И докато има фанатични привърженици на Борджия — и тук, и в папските владения — все още съществуват семена, от които да покълне възраждането на Борджия.
— Твърде мнителен си, Ецио. Ние победихме! — възкликна Бартоломео.
— Барто, знаеш не по-зле от мен, че няколко градове-държави в Романя остават верни на Чезаре. Те са силно укрепени.
— Тогава ще отида и ще се разправя с тях.
— Те ще устоят. Армията на Катерина Сфорца няма сили да ги нападне от Форли, но изпратих куриери да я помолят да ги държи под око. На теб ще възложа по-неотложна задача.
„Божичко — помисли си Ецио, — защо сърцето ми и досега се разтуптява, когато спомена името й?“