— И тя е?
— Искам да заминеш с отряд войници в Остия и да наблюдаваш пристанището. Искам да ми съобщаваш за всеки подозрителен кораб, отплаващ или пристигащ там. Подготви конни куриери, готови да препуснат веднага щом изникне нещо.
Бартоломео изсумтя.
— Назначаваш ме за караул! Не е работа за човек на действието като мен!
— Ще ти предоставя достатъчни възможности за действие, когато назрее мигът да нападнем бунтовните градове, които споменах. Междувременно те живеят с надежда, очаквайки сигнал. Нека се надяват, за да не създават грижи. Нашата задача е да заличим всички поводи за надежда.
Макиавели се усмихна.
— Съгласен съм с Ецио — каза той.
— Е, добре. Щом настояваш — неохотно промърмори Бартоломео.
— Морският въздух ще се отрази благотворно на Пантасилея след изпитанието, което преживя.
Бартоломео се разведри.
— Не беше ми хрумнало.
— Така… — Ецио се обърна към сестра си: — Клаудия, новият режим не се отразява зле на бизнеса в „Разцъфналата роза“, нали?
Тя се усмихна.
— Странно как дори църковните деятели не съумяват да подчинят дявола между краката си, въпреки студените бани.
— Кажи на момичетата си да наострят слух. Юлий държи здраво юздите на Кардиналския съвет, но все още има достатъчно врагове със собствени амбиции и в лудостта си някои може би смятат, че ако освободят Чезаре, той ще им помогне да постигнат целите си. И наглеждай Йохан Бурщар.
— Кого? Церемониалмайсторът на Родриго? Той е напълно безобиден. Мразеше оргиите, които го принуждаваха да организира. Бил е най-обикновен изпълнител.
— Няма значение. Научиш ли нещо, особено за привърженици на Борджия, които още се подвизават в Рим, непременно ме уведоми.
— Сега ще е по-лесно, понеже стражите на Борджия не дишат във вратовете ни всяка секунда от денонощието.
Ецио се подсмихна разсеяно.
— Имам и друг въпрос. Бях твърде зает да ви посетя, но се безпокоя за мама.
По лицето на Клаудия премина сянка.
— Води счетоводството, но се страхувам, че силите я напускат. Рядко излиза. Все по-често говори за Джовани, за Федерико и Петручо.
Ецио замълча, замислен за загиналите си баща и братя.
— Ще дойда, когато успея — каза той. — Предай й колко я обичам и я помоли да прости небрежността ми.
— Тя разбира колко тежка отговорност си поел. Знае, че го правиш не само за доброто на всички ни, но и в името на събратята, които сме изгубили.
— Гибелта на виновниците за смъртта им ще бъде тяхната паметна плоча — сурово заключи Ецио.
— А моите хора? — попита Лисицата.
— Твоите хора, Джилберто, са ми жизненонеобходими. Доброволците ми са предани на каузата, но виждат, че животът потича в нормалното си русло, и повечето копнеят да се върнат към обичайните си занятия, преди да се включат в борбата срещу игото на Борджия. Те няма да забравят наученото, но не са членове на Братството и не мога да очаквам от тях да носят бремето ни, понеже само смъртта може да го свали от плещите ни.
— Разбирам.
— Знам, че мъжете и жените ти са градски чеда. Малко провинциален въздух ще им се отрази добре.
— Какво имаш предвид? — подозрително попита Лисицата.
— Изпрати най-добрите в градчетата и селата край Рим. Няма смисъл да обикаляме по-надалеч от Витербо, Терни, Лакуила, Аведзано и Нетуно. Съмнявам се, че ще открием нещо полезно извън този периметър. Едва ли са останали много привърженици на Борджия, а оцелелите сигурно са се окопали близо до Рим.
— Трудно ще ги намерим.
— Опитайте. Сам знаеш как дори малобройна група на точното място може да нанесе нечувани щети.
— Ще изпратя най-добрите си крадци, предрешени като амбулантни търговци.
— Докладвай ми всичко научено, особено вести за Микелето.
— Наистина ли смяташ, че дебне наблизо? Нищо чудно да се е върнал в Испания или поне в Кралство Неапол. Ако не е мъртъв, разбира се.
— Убеден съм, че е жив.
Лисицата сви рамене.
— Добре.
Когато приятелите им се разотидоха, Макиавели се обърна към Ецио:
— Ами аз?
— Двамата ще работим заедно.
— За мен е удоволствие, но преди да чуя подробностите, имам един въпрос.
— Да?
— Защо не използваш Ябълката?